Щракащи брътвежи. Само тук слънцето ни е толкова ярко. Процежда се право през короните, изгаряйки ирисът. Зениците пулсират, кожата попива всичко, което може да вземе. А после отпътуваме. Светът е голям. Ще тръгнеш на запад или на изток, подрязаните ти корени ще водят към вкъщи. Дробовете ти са заразени с мръсния въздух на родината. Спомените ти пазят сиви сгради, стоварили туловища под небето. А то е еднакво на всякъде. Нощта е еднаква. Само звездите са други. Тук, през моят прозорец знам точно Коя си. После изчезвам. Дори и да се взра в бездната над мен ще те объркам със стотици, подобни. Единствено мога да те пазя в себе си. Да се сещам често за теб. Някой ден да се върна в тихата си стая... със сподавена надежда ще очаквам, че все още не си загубила живеца си във взрив.
0 последвали въздишки:
Post a Comment