Какво му е интересното на щастието. Приижда за миг, разтриса те, еуфорично е. Прекрасно е. И после?
Търсиш ли чар? Чарът е в носталгията, в нежните прозаични погледи. В апатията, с която се маскираш. Ще се присъединиш ли към вечната ни постановка? Към обречените ни нощи. Ние излизаме по тъмно, влюбени сме в светлините на града, в лудостта. Търсим себе си в дъжда. В космоса и студената паст на есента. Краят ни трябва да бъде трагичен, дробовете трябва да бъдат запълнени с драма. Изцяло – тежки въздишки, постоянно раздвоение. И винаги ще си Не и Да, сега и никога, от тук до там, никъде. Някак си. Сам, но гарантирано – никога самотен. Себе си – в две лица и няколко гласа. Страхът. Ни е приятел. Пишем и умираме в редовете си. Чувствата ни попадат на бели листа, отърваваме се от тях, за да се усетим празни. Свършени. Свършили. Сиви мечтатели.
Прав си. Винаги преувеличавам и това го прави толкова смислено, не мислиш ли? И да – обичам да сядам на смразяващия перваз, да паля цигарата убиец, заравяйки се в дълбините на измислица след измислица. Там мога да бъда каквото поискам веднага. Не е нужно да служа на обществото, нито съм задължена да гледам как годините се точат в ежедневни тревоги...
Не искам да ставам икономист, адвокат, доктор, физик... искам да стана космонавт. Ставам. Всеки път когато затворя очи. Не можеш да ми го отнемеш, което е толкова вдъхновяващо. Ще се наложи да ме изчакаш да заспя. Да поставиш възглавницата над лицето ми, да стреляш. Само един път. И аз пак ще имам няколко секунди работещ мозък. Няколко секунди спомени, измислици, мечти... А няколко секунди... прекарани в блян... се равняват на години.
Предупреден си... Опасно е да знаеш всеки погрешен завой. Иска ти се да поемеш по него дори когато скоростта не е подходяща. Когато не играеш игри, а се чудиш как да избягаш. Имаш този неподходящо препускащ живот. Имаш го със себе си. Безброй дни прекарани в една обвивка. Избягай. Смееш ли? Можеш ли?
И все пак смъртта ни е предсказуема. Трагична. Естествено. След като сме наранили безброй пъти. Когато сме оставили да ни ранят. Сантиментално преглеждаме лентата, отново бира, цигара, звезди, море... давим се в звука на вълните, в мъката си и всичко, което нарочно опропастихме. Ямата е прекалено голяма. Този, който ехти в съзнанието ни е омръзнал. Двадесет и няколко години със себе си. И тогава „Сам, но никога самотен“ се срива на прах, докато „Сам“ пробива тъпанчето ти и те докарва до самия ръб на лудостта.
Трябва да приключим подобаващо. Но кога? Не мисля, че тъмната страна на живота ще ни насити с вълшебството си. Обречени. Проклети. За нас винаги ще има една светлина в безкрая, която да трепти и да ни пази живи.
0 последвали въздишки:
Post a Comment