Днес се заравям колкото се може по- дълбоко сред жълтите листа. Спомените, които минават покрай мен раздират със стъклената си обвивка. Лицето ми е осакатено, но продължавам.
По- надолу.
По- болезнено.
По- истински.
Още една година назад и изниквам там...на дъното. Втренчена в теб... толкова време те пазих, пренебрегвах, изтривах. Заблуждавах се, че не си тук, но ти винаги си бил част от мен.Затворен в най- скритата стая, най- тайното чекмедже от паметта ми. Прахта по страните ти не ме спира. Прокарвам ръка по изцапаното ти лице. Толкова беше ценен. Сега мога да почувствам отново всичко. Избрах да те навестя, да се саморазруша, да унищожа внушенията - ти си част от мен. Умряла, откъсната част... крайник, който макар и липсващ пак усещам.
Очите ти се насълзяват. Да. Защото тук още ме обичаш. Защото тук е както преди, защото не си ме виждал от почти десетилетие... бягах от образа ти цяла вечност и не съм сигурна, че дори днес съм готова. Не знам дали ще понеса усмивката ти. Дали сърцето ми няма да спре от спомена за целувките, а когато прошепнеш 'обичам те'.... може дори да се разпадна на прах.
1 последвали въздишки:
И има чекмеджета в мислите, които винаги ще ни е страх да отворим.
Post a Comment