.сред сподавените ти въздишки.

Your Howl defines me.

2012-01-03T23:29:00.007+02:00

Вълчият вой казва всичко! В една безлунна нощ ще видиш жълтите очи на моите братя. Ще тичаш с тяхната скорост, ще препускаш през сивата гора в едно цяло с малката ми глутница. В едно цяло с вятъра обикалящ безумния свят... И когато стигнете до края на скалата ме повикай. Нощта ще донесе сладкия ти зов. Ще ме завари сред обвивката на глух, далечен град... слухтяща.

the Pretender

2012-01-03T03:23:00.004+02:00

Днес се заравям колкото се може по- дълбоко сред жълтите листа. Спомените, които минават покрай мен раздират със стъклената си обвивка. Лицето ми е осакатено, но продължавам.

По- надолу.

По- болезнено.

По- истински.

Още една година назад и изниквам там...на дъното. Втренчена в теб... толкова време те пазих, пренебрегвах, изтривах. Заблуждавах се, че не си тук, но ти винаги си бил част от мен.Затворен в най- скритата стая, най- тайното чекмедже от паметта ми. Прахта по страните ти не ме спира. Прокарвам ръка по изцапаното ти лице. Толкова беше ценен. Сега мога да почувствам отново всичко. Избрах да те навестя, да се саморазруша, да унищожа внушенията - ти си част от мен. Умряла, откъсната част... крайник, който макар и липсващ пак усещам.

Очите ти се насълзяват. Да. Защото тук още ме обичаш. Защото тук е както преди, защото не си ме виждал от почти десетилетие... бягах от образа ти цяла вечност и не съм сигурна, че дори днес съм готова. Не знам дали ще понеса усмивката ти. Дали сърцето ми няма да спре от спомена за целувките, а когато прошепнеш 'обичам те'.... може дори да се разпадна на прах.

I freakin' love you!

2012-01-03T02:35:00.006+02:00

Пристъп. Едноминутна еуфория, която ще ти обясни цялата вселена вместо мен. Избухването на звездите може да настъпи и веднага. Илюстрираш свиването, а след това невъобразимо ярка светлина. Ти си едно светило. Елемeнтарна част от множество безкрайни мигове... Когато кристалът се счупи ще чуем оглушителна тишина. За това сме тръпнели, затаявали дъх толкова дълго. Осакатено пропадам в пространството. Повален. Крехък и пленителен. А детайлите. В детайлите витаят спомени. Несъществуващото и не случило се тайно скитат в лъчистата стая. Прокрадват се от нощна сянка в друга и само силуети, загатнати от някой и друг заблуден фар, безмълвно изпъкващи. Защото от ада никой не се е върнал! Смъртта съществува само в афиша за постановката „ реалност“. Точна дата, място и час. Метафоризъм. Думи от букви. Колко много можеш да скриеш, да кажеш, извикаш. И няма нужда от нагласа, от грим, от преструвки. Оформяш, отнемаш, рушиш, а после строиш нов свят. Или няколко. Никой не може да те спре. Да наложи вето над думите ти. Те остават. Дълго след като приключиш... след като се взривиш сред черни дупки и космически прах.

I may not be pure, But I'm not all that toxic.

2011-12-25T02:39:00.008+02:00

Барът е пълен и тази вечер... всички си носят маските.

Усмихнати, смирени, изливат алкохолната отрова в гърлата си. Дебнат се хищнически. Предпазливо навлизат в разговор, а всяко действие е прецизно отмерено.

В дванадесет всички са се превърнали в тикви. Приказката им едва започва.

Маските падат, усмивките се трансформират в небивал смях. Всеки пристъпва към жертвата си. Някои разиграват деликатен театър, а други тепърва стават истински. Спектакълът няма край. Днес с една, утре с друга. Всеки наоколо е толкова предизвикателен... някои са атрактивни... останалите са заплаха. Конкуренцията е голяма, но това вече няма значение.

Светът се превръща в центрофуга. Светлините безпощадно се всмукват в зениците, а течността е толкова приятна за небцето. Допирът мами. Шегите убиват.

В два всички ставаме важни. Ако не са ни придали важност ходим и си я търсим наоколо. Смисълът е грандиозен. Всичко ни става ясно за секунди, а после губим интерес в бутилката бира. Отпиваме още отрова и сме доста силни, доста значими.

Тази така повратна вечер се стопява чак в пет. Когато повечето сме изтощени от преструвки. Когато разбираме, че нищо не е било истинско. Опитваме се да реагираме адекватно, но не притежаваме никаква отмереност. Срам ни е от някои постъпки, други ни учудват...

Следващият ден е мистерия. Главите ни не съществуват, спомените ни са изтрити. Причина за случилото се няма. А всичко, което не ни изнася, игнорираме. Него можем да го оставим за другия път когато сме достатъчно опиянени .

I WILL SCREAM IT IN YOUR FACE!

2011-10-24T01:52:00.002+03:00

Какво му е интересното на щастието. Приижда за миг, разтриса те, еуфорично е. Прекрасно е. И после?

Търсиш ли чар? Чарът е в носталгията, в нежните прозаични погледи. В апатията, с която се маскираш. Ще се присъединиш ли към вечната ни постановка? Към обречените ни нощи. Ние излизаме по тъмно, влюбени сме в светлините на града, в лудостта. Търсим себе си в дъжда. В космоса и студената паст на есента. Краят ни трябва да бъде трагичен, дробовете трябва да бъдат запълнени с драма. Изцяло – тежки въздишки, постоянно раздвоение. И винаги ще си Не и Да, сега и никога, от тук до там, никъде. Някак си. Сам, но гарантирано – никога самотен. Себе си – в две лица и няколко гласа. Страхът. Ни е приятел. Пишем и умираме в редовете си. Чувствата ни попадат на бели листа, отърваваме се от тях, за да се усетим празни. Свършени. Свършили. Сиви мечтатели.

Прав си. Винаги преувеличавам и това го прави толкова смислено, не мислиш ли? И да – обичам да сядам на смразяващия перваз, да паля цигарата убиец, заравяйки се в дълбините на измислица след измислица. Там мога да бъда каквото поискам веднага. Не е нужно да служа на обществото, нито съм задължена да гледам как годините се точат в ежедневни тревоги...

Не искам да ставам икономист, адвокат, доктор, физик... искам да стана космонавт. Ставам. Всеки път когато затворя очи. Не можеш да ми го отнемеш, което е толкова вдъхновяващо. Ще се наложи да ме изчакаш да заспя. Да поставиш възглавницата над лицето ми, да стреляш. Само един път. И аз пак ще имам няколко секунди работещ мозък. Няколко секунди спомени, измислици, мечти... А няколко секунди... прекарани в блян... се равняват на години.

Предупреден си... Опасно е да знаеш всеки погрешен завой. Иска ти се да поемеш по него дори когато скоростта не е подходяща. Когато не играеш игри, а се чудиш как да избягаш. Имаш този неподходящо препускащ живот. Имаш го със себе си. Безброй дни прекарани в една обвивка. Избягай. Смееш ли? Можеш ли?

И все пак смъртта ни е предсказуема. Трагична. Естествено. След като сме наранили безброй пъти. Когато сме оставили да ни ранят. Сантиментално преглеждаме лентата, отново бира, цигара, звезди, море... давим се в звука на вълните, в мъката си и всичко, което нарочно опропастихме. Ямата е прекалено голяма. Този, който ехти в съзнанието ни е омръзнал. Двадесет и няколко години със себе си. И тогава „Сам, но никога самотен“ се срива на прах, докато „Сам“ пробива тъпанчето ти и те докарва до самия ръб на лудостта.

Трябва да приключим подобаващо. Но кога? Не мисля, че тъмната страна на живота ще ни насити с вълшебството си. Обречени. Проклети. За нас винаги ще има една светлина в безкрая, която да трепти и да ни пази живи.

Is it a bad time?

2011-10-14T15:15:00.003+03:00

Скършен и оставащ. Пустинята дави, а ветровете пресушават гръкляна ти. Преглъщаш и избърсваш Срам с накъсания си ръкав. На краката ти пари. На сърцето ти пари. Пак демонстрираш изпръхналата си Маска от разтегнати устни.
На какво се усмихваш?- Зад гърба си имаш една изгорена къща. В теб кънтят необуздани крясъци за помощ. Под обувките ти е ироничен и блед близнак на ада. Насекомите те обхождат, защото знаят , че си мъртъв. Че душата ти е поела обратно...малко преди да се родиш. Че никого не обичаш. И никой не обича теб.
Това са ред причини да налапаш дулото и да заспиш. Разбери, че си единствения унизен престъпник; че Делата върлуват сред тялото ти, дори когато вече Обществото е забравило.

Just like a sunny day.

2011-07-29T00:23:00.001+03:00

Не е лесно да намериш музата си, когато всъщност не правиш нищо ново. Не четеш книги, не черпиш идеи, не променяш живота си. Просто застиваш в протяжно ежедневие. Имаш един час, за да се събудиш, осем, за да служиш на обществото, още шест, които да загубиш в бездействие, девет прекарваш в сънища... А междувременно света се завърта, стотици са се родили и на още толкова животът им е приключил. Трагедия,щастие, объркващ вихър от емоции. Всичко това се случва около малката ти схлупена къщичка. Където ти безшумно си се свил и пишеш ли, пишеш. Спрял насред препускащото време. И после как да намериш муза. Освен, ако тя не търси теб.

Goodnight lullaby for the broken hearted.

2011-07-18T07:27:00.003+03:00

Много от отдавна не съм палила фоерверки в сърцето ти. Може би просто предпочитам да седя на плажа, свита в далечината. Да наблюдавам как някой друг те взривява. Как точно те обагрят. Сияеш! За това те обичам. Обичам красотата ти, омайния ти блясък.

И може би ще те моля да ми простиш...

Че искам някак да се заровя в пясъка, да се самоизключа.
Знам, че ще има още хиляди подобни мигове. Знам, че ще се взирам стотици пъти в ‚изтърканите‘ ти пейзажи... но никога няма да е този миг. Това вдишване, този бриз... Аз съм свършена. Всички тези случки попиват в кожата ми. Почти неиживяни... преобразуват се в спомен. Далечен, протяжен. Забравил истинската емоция. Носещ само носталгия. От много време не бях плакала. Ти си струваш сълзите.

И всичките оглушителни клаксони.

Playing hide and seek with the reality.

2011-06-29T05:03:00.002+03:00

Срам. Лека вина, побиват те тръпки. Искаш да избягаш. Правиш забележки, хората се смеят. Глътка кафе и си готов да продължиш. Сваляш мокрите си дрехи, попиваш лицето... сякаш никога не е валяло от очите ти! Чернилката – отмиваш, поставяш усмивка и си готова за следващите четири часа. Светкавици. Застани така, застани по друг начин! Позираш пред един обектив, после пред следващ. След няколко години осъзнаваш, че вече не играеш роли само пред фотоапаратите им.
А списанията бълват рецензия след рецензия. Разнежени фенки завиждат за живота ти. Невероятният ти живот! Изваян от преструвки, от цигарен дим и стотици загасени фасове.

I wanna leave and I wanna stay...It's killing me when you are away!

2011-06-20T03:40:00.003+03:00

На юг крилата ти замръзват. Размахът ти е малък, слаб. Бъди себе си за повече от песен. Покажи им как блестиш. Не крий диамантената си усмивка. Музиката е най- добрият ти приятел. Стани и разпери, това което криеш. Дай им сладост. Дай им нещо , за което да живеят. Че ще те убият и продадат перата ти е ясно.

Old and rusty, scratching through your veins.

2011-06-09T14:15:00.002+03:00

Всичко, което някога си имал, не ти принадлежи сега... Всичко, което някога ще имаш е отнето. И все пак никой не може да ти вземе спомените. Колкото и да се опитваш да избягаш, да бъдеш някой друг, да забравиш и да продължиш на ново... Както и да постъпиш - те винаги ще ти напомнят кой си. Как си стигнал до тук? Защо? Всичко ще разбереш, ако ме оставиш да разкажа... Защото аз съм просто спомен!

Беше късно вечерта и ти започна живота си... Отново!

Беше късно вечерта и прозря, че всичко има смисъл, че Тя е тук и никога няма да си отиде. Разбра, че е слаба и че те обича. Проумя, че винаги ще бъде наоколо за теб.

Беше късно вечерта и ти си позволи неща, които можеше да oвладееш. Виновен си, но продължи да блъскаш и чупиш, крещейки обиди и обвинения. Оставил бе яростта си да проникне във всяка част от крехката й същност. Гневът я накара да се осъзнае, знаеш ли? Гневът я накара и да те напусне... Сега е нейн! И гняв нямаш! Тя ти го отне, приемайки го за свой, за ежедневие. Сега е силна и самостоятелна. Вече не обича!

Беше късно вечерта и за пореден път заспа в мизерията си.

Беше късно вечерта, когато се напи като животно. Останал бе без работа, но нищо не можеше да те спре да пръснеш парите си за водка.

Беше късно вечерта, когато осъзна, че алкохолът не запълва празнината, че си сам и жалък, че дори малкият ти апартамент вече не е дом.

А после срещна хората, които те повалиха на земята, унищожиха всичко, което бе останало от теб. – Макс се казваше момчето с дрогата! Сега си и зависим даже! Поредната доза разтриса тялото ти, а как я купуваш никой не може да каже. Апартаментът вече освен малък е и празен. Почти, колкото съзнанието ти...

Късно вечерта е, Джак! А аз съм просто спомен, който бавно и мъчително те свързва с грубата реалност. Не ме търсиш вече, дори ме отбягваш, за това реших да ти напомня.

Любовта изтля в дланите ти, за да можеш да духнеш прашинките от моста, а след това да се хвърлиш след тях.

Кой каза, че никой не може да отнеме спомените?

Extensive collection of famous mistakes

2011-06-09T13:49:00.003+03:00

Плъзгаш се по тънък лед. И си малко счупен. Крилете ти са опадали като след чума. Очите ти кървят. Създаден си, за да се впуснеш в приключения. Да умреш слушайки лунната соната. И защо не. Изяществото е критично. Тази музика може да побърква, да запраща мозъчните ти клетки в стената като тенис топки. Восъчните ти пръсти се разтапят , покапват в нозете ти...кап... кап кап...

Once upon a time I was alive.

2011-06-06T13:44:00.005+03:00

Пустинна буря и смразяващ глас. Пясъците те обгръщат.Краката ти са наполовина изчезнали. Съзнанието ти също бяга.

Насред нищото няма светлини в нощта. Няма звучна музика от някой бар. Няма помощ. За това не викай. Запази гласните си струни цели. Пресегни се. Вкопчи се в лунния сърп. Нека тези ветрове да те побутват като парцалена кукла. Живял си.

Всичко това си струва...

.the stars die alone.

2011-06-02T13:52:00.002+03:00

Щракащи брътвежи. Само тук слънцето ни е толкова ярко. Процежда се право през короните, изгаряйки ирисът. Зениците пулсират, кожата попива всичко, което може да вземе. А после отпътуваме. Светът е голям. Ще тръгнеш на запад или на изток, подрязаните ти корени ще водят към вкъщи. Дробовете ти са заразени с мръсния въздух на родината. Спомените ти пазят сиви сгради, стоварили туловища под небето. А то е еднакво на всякъде. Нощта е еднаква. Само звездите са други. Тук, през моят прозорец знам точно Коя си. После изчезвам. Дори и да се взра в бездната над мен ще те объркам със стотици, подобни. Единствено мога да те пазя в себе си. Да се сещам често за теб. Някой ден да се върна в тихата си стая... със сподавена надежда ще очаквам, че все още не си загубила живеца си във взрив.

I guess you were right. I will keep you here forever.

2011-05-31T12:59:00.005+03:00

Живеем на един и същи булевард. Делим повече от колкото можеш да си представиш. Мисля ужасно често за теб. - Ти си моят малък кошмар. И някак си не мога да те мразя. Макар че искам да трия , да заличавам, да си представям как липсваш... не мога просто така да те мразя.

Повечето хора ще ти обърнат гръб с насмешка, ще те преживеят за няколко дни. Аз ако не те игнорирам усилено... това значи една кратка смърт за мозъчните ми клетки. Значи силна вълна от страх и недомлъвки. Чудя се днес ли ще се удавя в цунамито от въображение. Кога точно ще ме разкъса този хаос от измислици. Защото отдавана не аз управлявам себе си. Всичко от вътре управлява мен.

Forgive me for letting you slip away.

2011-05-20T14:11:00.003+03:00

Торнадото пресече пътя ни. Унищожи това, което бяхме. Отнесе любовта ни. Отнесе въздишките. Отнесе всичките ти спомени, за да ме забравиш из основи. Не знаеш как се запознахме, не помниш колко ме обичаш. Светлините са спрели да се отразяват. Зениците ти не сигнализират. Аз от много време съм в земята. Ти даже вече не броиш годините...

I won't stop it.

2011-05-17T12:09:00.003+03:00

( Ще се боря до смърт с нечестностите.) Това е война и ти го знаеш. Не е нужно да те пронижа с шпага в гърдите, не е нужно да те зашлевя през лицето. Не е нужно да пускам атомни бомби в сърцето ти. Не е нужно да те лъжа и предавам, да измислям интриги, да ги посявам и отглеждам. Ти просто знаеш. Усещаш в погледа ми, във всяка елементарна дума, която отправям към теб. И не трябва да ти казвам, за какво воювам, каква е цената и колко са жертвите, защото усещаш. Ако искаш можем да подпишем няколко пакта. Кратко примирие? (И все пак както винаги...старите врагове живеят в мир само формално.)

...to leave and turn to dust...

2011-04-23T01:53:00.005+03:00

Има една къща построена на края на звезда. Верандата гледа към пясъчни дюни и космическа наситеност. Там ще изживея старостта си. Ще гледам как избухват планети , танцът на мъглявините...малките бели джуджета. Черните дупки, поглъщащи всичко... Ще си имам една котка и кълбо прежда. Когато не плета, котката ще си играе.Когато котката не си играе, аз ще плета. И задължително ще имам люлеещ се стол.

На краят на звезда е безразсъдно да нямаш люлеещ се стол!

The rush

2011-04-21T01:14:00.001+03:00

... Оставят лепкавите си следи по хладния прозорец. Не, не търся теб. Не, не искам теб. ...

...Или как наименованията променят всичко.

2011-03-28T01:09:00.002+03:00

Малко джин, много водка.

Не обичам уиски, но и то следва съдбата на останалите.
После се прибирам на четири крака до съседката.

На сутринта си казваме, че всичко между нас е просто приятелство.

Вечер гледаме филми, смеем се.

Понякога обсъждаме задълбочени теми.

Между нас бушува страст.( Като тайфун, отвява ми сърцето...)

Изкуство, простотия, детска наивност, интелект. В различните ситуации сме различни.

Гледаме се в очите с уважение.

Тя тайно ме обича, аз тайно я обичам.

Междувременно играем театър- Та ние сме само приятели.

Сексът ни е като двустранно съглашение.

Изпраща ме до вратата; усмихва се обаятелно и ми пожелава лека нощ.

Аз отивам в бара,

тя налива чаша след чаша.

Седи вкъщи, взира се в миналото, чуди се кога любовта успя да я осакати, така че да примира от ужас.
Кога загуби доверието си...
При мен – при мен просто джин и много водка.

Седя взрян в безкрайните бутилки на рафта – мисля за същото.

После уиски...

На четири крака.

Звъня на съседката.

Today or the other 242.

2011-01-21T01:48:00.003+02:00

Помня те. Миришеш на море и тютюн. Винаги палиш цигарата си с кибрит. От теб се носи усещане за джаз и няколко тромпета. Саксофонът докосва слуховия ми апарат. Милва го. Кани ме на танц със смъртта. И ти се смееш. Гледаш... отпиваш поредната глътка и прихваш гръмогласно.Ако не беше тази зимна утрин никога нямаше да проумея важността ти. Никога нямаш да се влюбя в ласките на лятото, да жадувам за малко подобна музика и много от задимените ти емоции. Абстинирам за още миг носталгия. Това може би е най- близкото чувство, което ще достигна. Най- много прилича на това, което ме разтрисаше.Истината е, че не искам да те виджам никога повече, но ти благодаря ужасно много за спомена. Причината е, че никога няма да е същото.Може би само миризмата на барут...

Another Me is growing strong.

2011-01-10T02:24:00.004+02:00

02:02 – часовникът пак потрепва. Единственото, което ми остава е да го строша в стената. Да смачкам парчетата. Да се заровя сред завивките. 02:03. И без часовник минутите се забиват като стъкла в плътта ми. Бавно. Мъчително. За да ги махна едно по едно. 02:04. Цяла вечност. Цяла вечност и все се лутам в някакъв си мрак между четири стени. Следва да се сгуша под възглавницата. Да се свия по- дълбоко. Ако можеше леглото да ме погълне... като грозно чудовище. А този смачкан многозъб червей пролазва из вените ми от мозъка та чак до гръдния кош, от там през всяка артерия, през цялата система. Опетнява ме. Както винаги. Той си е там от години. 02:07 ... Да, като мисля за оскъдния си откъм щастие живот, времето минава по- бързо... по- болезнено, но по- бързо. И понеже съм подобие на мекотело и не ми стиска качествено да се довърша... просто ще се надявам за още само една минута съществуване. Може би това в мен ще прегризе някой кръвоносен съд и ще завърши обяда си със сърцето.

I can tell you why people go insane vol.2

2011-01-06T02:40:00.000+02:00

Пия едни хапчета. Странното е, че имат свойството да ме натъжават, да замайват сетивата ми, да ме обгръщат в черна мъгла. А аз си седя самичка в един сив ъгъл и се опитвам да раздвижа парализираните крайници. Искам да избягам отвъд стаята, от една врата , през друга, извън блока, извън малката София. Да се спра край някое шосе и да зачакам летящи чинии. Доколото знам ще минат да ме вземат в четвъртък на обяд. Мисля , че ми го казаха преди три недели докато спях. Помня как Един влезе в стаята ми и ме посочи. „ Ей, ти! Да ни чакаш край пътя, момиче!” Това беше. Простичко и ясно. И сега трябва да съставя план как да се измъкна без майка ми да забележи.
Вече няколко седмици си трая за цялата случка. Кой знае какво ще си помисли! Че съм луда! А аз никак не съм.Не. Попринцип и за гласовете не й казвам, мълча си и за хората, които ме преследват. Тея’ хапчета ги пия ей така... Майка ми мисли, че нещо крия.Те всички си мислят, че нещо крия... и как няма да крия. Определено са шпиони и искат да разрушат живота ми! Не знам...Не знам как ще се стекът обстятелствата. Сега само трябва да стигна до шосето... после всичко ще е наред.

I'm not goin' anywhere

2010-12-04T02:27:00.004+02:00

Старо е звученето на всяка китара. Годините минават като пришпорен вятър. Изцапаните ми пръсти шарят за спасение, търсят теб и някое стръкче , в което да се вкопчат. Очите ми следят бавните ритми. И е толкова прекрасно, че светът се срина. Че морето вече не е море, а луната не придърпва нито една вълна. Сега се взирам в бившата морска шир и зениците ми се разширяват. Никога не бях виждала толкова паднали звезди на едно място. Когато идваш насам , внимавай! Шиповете им не са толкова остри, но са намазани с ужасна отрова... Отровата,която се изля от сърцето ми.

Another bright day to call yours.

2010-11-25T13:43:00.004+02:00

Фитилът е достатъчно дълъг, светлината ще мига докато не й кажеш да спре. Сега ме слушай... Чуй. Вникни... разбери ме.

Аз не съм просто някой! Може би си ме възприел грешно. Вероятно си ме възприел грешно... Но аз не съм просто някой. Ще прочетеш следващия ред и ще кажеш че блъфирам. Не блъфирам! - Аз съм Всичко. Аз съм тъкан, клетки, сърце, пулс, пулс... пулс. Аз съм мисъл, необуздана мисъл. - Крещя, появявам се, насеквам, завлечена съм до самото дъно на една пихтия, която именуваш Мозък. Аз се давя сред другите мисли, сияя с яркост, после бивам заличена...
Аз съм.
Аз съм!
Дори и да не ти се иска АЗ СЪМ.
А ти кой си...
Мен? Малко самотен, малко цялостен? Дали си нещо повече от студена енергия? Поредица от шаблони? Винаги! - Шаблони, наложени един върху друг... (Пак те лъжа, пак те лъжа право в очите) Фикция. Пречупени нередности. Опитвам се да надграждам. Всеки път се опитвам да надграждам...
А тя влиза в главата ми! С елегантност пристъпва сред чупливия череп. Подпира се, разглежда... изучава лепкатавата течност. Докосва всичко, слуша ехото... напомня истини, а после бавно напуска, отшумява, като отдавна избледняла случка. Нищо не е като да изживееш този танц на ритми. Тази музика.
Тази стая...
този парапет, счупената крушка... възприемам, оформям, изсмуквам. Примирявам се! Идеите ти. химията, която тече в мен...
Единственото, което ти остава е да навлажниш пръсти, а след това да притиснеш пламъка между тях. Така даваш на света още един тъмен прозорец, ‘угаснал’ сред светлините на нощта.

I have trouble being myself.

2010-10-30T22:20:00.004+03:00

Мозъкът ти от отдавна е засъхнал по паважа. И сълзите са поели в разложената кожа. Не се получи. Вече всички знаем, колко остава до края на скалата. Знаем какво става, когато викаш с цяло гърло „ Аз мога да летя...”

It's when you drift away.

2010-10-25T00:45:00.007+03:00

Пасивно агресивен си. Спрял край траекторията на забързан влак. Света се завърта за пореден път. Слънцето огрява земята от ляво, после от дясно. Луната прави своите пътеки в океана. Някои са спряли сред нищото. Други търсят живота си сред хората. Играят роли, слагат маски. Усмихват се. Но усмивките им са искрени само докато сънуват. Сънуват измислени хоризонти, пречупен безкрай, малко странности. Сънищата им са изпълнени с прашни парапети, кокили стигащи чак до небето. Снегът никога не спира да вали. И няма студ... само приятния хлад на поредното бяло чудо, което се топи в кожата ти. Прости ми за овъглените представи. За картините без страници и страниците без думи. Подарените образи не са нищо повече от празно платно. И ако ти нямаш въображение, та да ми нарисуваш приказка, може би сме изгубени в нюанси. Багрите не винаги са цветни. Светлините понякога угасват. И това е поредица от факти. Преиначена за твоите уши, изменена за това в главата ти. Дърпам завесите (крехкият ти череп). И се разтапям сред забързаните ти приливи и отливи. Мисъл. Мисъл... докато не стана част от всичко, което представляваш.

Maybe you have crossed my path.

2010-10-18T01:22:00.002+03:00

Едно писмо лежеше в десния, горен ъгъл на малко чекмедже. Той внимателно разгъна старата хартия и зачете:

"Искате от мен неща, които не мога да дам. Търсите живот, който не е мой. Намирате мечти, за които никога не съм си помислял. Цитирате мои думи, които дори не знам какво значат. Опитвате се да докоснете невидимата стена пред мен, а нея я няма. Търсите път към сърцето ми, но той се срути преди време. Обичате очите ми, а те са слепи. Търсите смисъл в изреченията ми, а такъв липсва. Възхищавате се на усмивката ми, но тя е фалшива.
Преоткривате любовта ми към вас, а никога не сте я получавали. Говорите за чувствата ми - те са далеч по- различни. Описвате гледната ми точка, а тя не е една. Твърдите, че сте видяли сънят ми, били сте там - за бога, та аз дори не сънувам....

Искам от вас неща и вие ми ги подарявате. Гледам животът ви, но не ме интересува. Смея се на мечтите ви, осънавайки,че са невъзможни. Не цитирам ваши думи, защото не ви слушам. Не търся невидими стени, аз направо навлизам Там, когато имам интерес. Обиколил съм всички пътища към сърцето ви и не съм открил нищо интересно. Дори не знам какъв цвят са очите ви, подминавам ги често. Не търся смисъл в нещата, които говорите, защото знам, че говорите глупости. Усмивката ви изглежда доста наивна, продължавайте да се усмихвате! Любовта ми към вас е количеството въздух в морска бездна, а вашата - нагрята, изпаряваща се вода- нестабилна! Вие нямате гледна точка! Сънищата ви са празни, за това и не влизам там!

Казах ви - Искате от мен неща, които не мога да дам... защото просто не ги притежавам! "

Листът падна на земята, а Tой потъна в мислите си.
Някога!
Някъде... и после просто излезе на кино с приятелите си.

Защо крещиш? Така внимателно заби пироните в сърцето. С финес раздра ти нежната си кожа... сега си гола, чисто гола. Дъждът бе душ – отми лъжите. Разобличи те! Защо крещиш? Нима си отвратена... от всяка малка тайна- преиначена? В главата всичко бе различно, а сега изричайки на глас- гори те... Погнуса е това, което чувстваш. Покварата отне ти дните... Защо крещиш? Краят е съвсем наблизо...

Аз знам защо си все неразбран.
Обичал си някого, останал си сам .

Take this road to lose yourself.

2010-09-25T23:47:00.004+03:00

Нова подстрижка. Нови приятели.Нов стил, нова песен. Нов любим филм. Нова държава. Нов град. Нов дом...А ти си все същият. Все същият, вътре в себе си. Разделяш сърцето си... и стремежите си разделяш... на правилни и грешни? Не бягай! Не бягай от пречките. Проблемите винаги ще бъдат част от теб. Ако щеш смени кожата си... Няма да има никакво значение!
Нова подстрижка. Но споменът за Него те разтриса.
Нови приятели. Смехът на старите кънти в ушите ти.
Нов стил... А пазиш старите си дрехи в килера. Сантименталност?
Нова песен. Която не ти носи нищо.
Сменяш държавата... но тя никога няма да бъде твой дом.
Сменяш града ... и пак си сред непознати.
Не бягай. Не бягай от пречките, от спомените и привичките. Не бягай от себе си. Защото е твърде опасно...

- Съзнанието ми е разбито на хиляди късове. И да си призная аз държа чука, с който потроших всичко. Защото ми доставя удоволствие да се разрушавам и градя на ново. Нямам си стенички и прегради. И не ме е страх от болката. Тя е тази, която ме захранва, мотивира... Разлиства страниците на живота. Имам нужната умопобърканост, за да загубя себе си и да се намеря малко по- надолу по пътя... Смееща се с хилядите си лица.

The flavours of autumn.

2010-09-11T19:54:00.003+03:00

Днес е друг ден. Пореден. И есената пак е обвила пръсти около врата ми. Задушава ме с прекрасните си аромати. Добре, че прозорците са отворени, а вятарът нахлува в празната ми стая. Напомня ми, че някога хората вярваха в живота. Сега всичко е замряло. И пусто. По- самотно.
Някак не разбирам... мислех си, че обратите разтърсват. Че се усещат силно. Но тази промяна настъпи бавно и неусетно. Сякаш й бяхме отворили вратата с приветлива покана. Точно така. Тази промяна не ни изненада. Даже, дори и сега когато е късно, много хора не знаят за нея. Не се замислят, че някога света ни беше друг. По- наситен, по – цветен, по- омайващ, шепнещ чудеса. Помня едва ... есенните вечери. Почти като тази... почти като тази, само че без липса. Даже меланхолията ни е изоставила. Всичко Естествено напусна. Останахме ние... променени от маниакалната лъст за още. За повече. За по- стойностно. И вървейки по грешните стъпки загубихме природата си. Загубихме страстта, загубихме привързаният поглед, ласките, желанието за взаимство.
Понякога си мисля, че хората вече не търсят смисъла. Не се чудят как сме просъществували. Не ги мъчат необятните въпроси за вселената, не ги изпълва странната еуфория, примесена с тих ужас, тази от идеята за смърт. И точно в дни като този, дни, които замират без залез... ми се иска всичко да спре. Щом не може да бъде както преди, щом вече не мога да бъда, това което бях. Щом всичко, заобикалящо ме се състои от ‘хора’- чучела, прилежни кукли. Излъжи ме, че си истински, моля те. Че си спомняш как се Чувства. Как се Обича...

Turn the sky black now.. Cuz' I'm back.

2010-09-11T19:38:00.004+03:00

Загубих си ума, падайки. Ето за това не е хубаво да се взираш в звездите, докато ги подминаваш. Не е хубаво да мечтаеш, когато си просто един астероид. Когато съдбата ти не е да светиш, да блестиш и някой да те гледа от земята, възхищавайки се. Ти си просто едно страшилище, което след няколко секунди ще се вреже долу с цялата си сила. И от сблъсъка ще се получи само унищожение. Ти си един апокалипсис. Аз съм... един апокалипсис. И сега приближавам.

Винаги ми се е искало да се рея бавно... даже и разрушителна. Да се рея, да прииждам – грациозно, търпеливо... за мъничко поне съществуването ми да не е хаос и скорост. Ах, ако можеше поне сблъсъкът да е красив. Да бях като прекрасните мъглявини.- Цветна, с краски. Но не... аз съм просто един астероид. А „ Астероид” значи „ Подобен на звезда”. Аз съм поредното подобие... И когато се разбия. Когато наближа... ще има само прахоляк и огън. Сиво... черно... грозно. Без живот. После отново ще строите къщите си , на мястото , на което съм паднала. Ще се говори с омраза за мен... няколко десетилетия. И един ден ще бъда забравена от масите, от историята. И няма да има нито един симпатизант...

Всеки падащ астероид има избор. Разбира се че има! Но той се ограничава само в това дали ще падаш, гледайки земята, очаквайки разрушението си... или падайки ще гледаш отдалечаващият се космос. И когато аз избрах космоса получих още един избор – да съжалявам, че съм това, което съм. Или да се възхищавам на това, което не съм. И в този момент осъзнаваш, че при други обстоятелства е било възможно да си звезда. Точно преди да навлезеш в атмосферата, да се самозапалиш, да продължиш частично и да се загубиш в пръст, създавайки катаклизми. Тогава правиш разликата с красивият завършек на светлинките в далечината .

Никой не се пита как се чувства един астероид през Септември. И колко болезнено е да знаеш, че всичко преиключва след няколко мига. Че си имал предначертан път, по- който да поемеш.И този път рано или късно бива пресечен от голям обект. И ти нямаш спирачки, нямаш кормило. Всичко води напред. Орбитата, която следваш ти казва „Давай!” А напред е край. Трудно е да бъдеш астроид. Трудно е да зависиш от късмет. Трудно е да нямаш втори шанс. Трудно е никой да не се чуди как се чувстваш през Септември.

Little dirty lielielielielie

2010-07-30T23:16:00.005+03:00

В коя самозаблуда съм се скрила. И колко по- черни стават дните ми? Проблемите си ги измислих, сълзите нарисувах с тънка четка. Живея в собствените си внушения. Внушавам си дори, че те обичам. Внушавам си, че се обичам. Внушавам си, че съм.
Да, отричам всяка стъпка.
И всяка посока, в която съм поела. Отричам теб ... отричам всяко раздвоение. И измислените си постъпки ще отрека. За да можеш да сътвориш нов свят. Където реално ще сме аз и ти. Където няма да се налага да премълчавам дори и наум истините за себе си. Да игнорирам неща само , за да те предапaзя от болки. Да бягам от чувства,които са в мен. Нищо! Докато сама се лъжа и ти ще си излъган. Докато сама се лъжа Той никога няма да разбере. Докато сама се лъжа - нищо не е истина. Защото истините ги правим ние. Истините стават истини, когато се прояват като мисъл в главите ни. Когато допуснем тази мисъл да издрапа... когато й открием пътекатa водещата към нечии уши. И тогава вече всичко е факт. И така се чертае действителност. И така се проявяват действията. Така стават истините. И така истините оформят лъжи.Защото аз знам. И ще бягам и ще играя на криеница с мозъка си. Ще играя на криеница... с малкото си криво сърце. И ще ти казвам измами. Ще те посвещавам в измислици. Ще ти шепна разочарования. Докато сам не ме хванеш в безумната ми игра. Докато сама не се спъна в конците, които оплетох.

One step closer.

2010-07-01T18:23:00.003+03:00

За теб. За мен. Ще ти разкажа приказка.
Беше утре или вчера. Беше не много от отдавна. Имам две думи и цял ред от пунктуация. Ще ти кажа за тайните и малките, несподелени истини. Ще ти кажа за времето и всеки пропуснат момент. Ще ти припомня точно ТОЗИ разказ. Точно този, който искаш да чуеш.
Не разбра ли вече? Ти написа всяка буква. Изля ги в мислите ми... сега четеш собствените си, бъдещи разсъждения. Сега четеш за някакви неща, някакво си минало ...
Не си малко спрял, а много. Красивите истории са в книгата на рафта... от мен нищо няма да получиш. Ако търсиш да взимаш... нищо няма да намериш в моето творчество.
Да видим дали ще се познаеш? Ти си този, който живее живота си за другите. Прави всичко на 30 % за себе си, 70% защото другите ще го харесат. Браво! Ръкопляскам ти силно и ти се усмихвам. Може да имаш страшно други стойности, но това е достатъчна пречка да бъдеш истински. И даже, ако за секунда си се замислил дали говоря за теб... бъди сигурен, че говоря ТОЧНО за теб.
Сега едно- две помахвания... аз поемам по пътя си... ти тръгни по своя. ( Какъв ироничен развой, каква смешка. Все пак всяко решение , което взимаме отваря четири нови, които тярбва да направим. )

Hush! It's a mission...

2010-06-30T14:10:00.004+03:00

Бих стигнала до края на свeта за теб. Бих повярвала във всеки ад, който си ми построил. Бих го приела за свой дом... Бих казала на черното бяло и на бялото черно. На залеза изгрев, а на изргева залез. Бих нарекла морето- небе...

Така е с любовта.

Стига да ни помоли правилният човек сме готови да изгубим себе си, да се предадем, да се унищожим. Впросът е дали получаваме нужното от другата страна. Достатъчно , че да си заслужава.
Понякога си струва, да, ... друг път глупостта просто ни убива.

It's a long process, u betta' believe it.

2010-06-11T14:20:00.002+03:00

За всеки неверник. А провокацията е една от най- висшите сили. Дали вярваш или не понякога в нечии свят няма значение. Когато фактът си е факт, нищо не може да го опровергае, дори и човешкият разсъдък да е замъглен.
И ходи, че се изправи срещу всеки обвинител, оправдай се, задай си доказателства и ги пръсни в очите им, за да изкорениш всеки педрасъдък. Тъй като една дума или две за някои от нас нямат значение- може би всяко твое действие би било излишно. А за конкретни неща, няма измеримост и опровергаемост. Обаче когато знаеш, че нещо идва право от сърцето ти, право от собствената ти глава, дори и целият свят да е срещу теб, крещейки,че си лъжец... няма да има никакво значение.
Аз знам коя съм, аз знам какво мога... знам какво съм сътворила и през какво съм минала, за да натрупам всичко, което съм. Някак не е честно да си градил, градил и да се появи някой или няколко, които да викат насреща предизивкатлства. И е малко обидно, хем е малко ласкателно. Тъжно е да живееш в свят, където за да те приемат трябва да имаш документ за искреност. Диплома за образование, патент за достоверност. Точно в този свят - където всеки може да те окраде и да те принизи, да те заклейми без дори да те познава.Не само е тъжно, необходимост е . За собствена сигурност, собствено удовлетворение. Само с доказателствата ти си истински. Добре, че имам акт за раждане, та това да спре хората. Иначе сто на сто щеше да се появи някой, който да твърди, че никога не съм живялва, никога не съм се раждала...
И пак – благодаря за провокацията – прибавям още една бримка към жалкото си , смешно творчество ( цялото на дупки от такива като теб)

It's a slow-motion show.Enjoy!

2010-06-09T22:59:00.002+03:00

Да ти разкажа ли пак...
(Хапче)
... онази история...
(Хапче)
.... в която всичко се лекува....
...с хапче.

Защото лудостта понякога изисква точно това – едно бягство, едно отбиване на номера. Всичко се решава с проклетото хапче. Дали ще е успокоително, антидепресант или специализиран наркотик, който ще те предпази. Дали ще са тези от психиатрията или твоите собствени, които пазиш в шкафа- все едно. Хапчето, просто и ясно, е едно прекрасно бягство. Мога да избера да бъда себе си, мога да избера да бъда и онова там – човекоподобното, немислещо, усмихващ се надрусан труп. И да ти кажа последното ще ми хареса ужасно, защото няма по- лесно от това някой да замае сетивата ти и просто да се осатвиш, да не помниш как ставаше онова с противопоставянето.
Не мога да разбера защо изпитвам болка от нещо, което не би трябвало да я носи. Защо имам нужда да се удавя в алкохол и всяка мозъчна клетка просто да спре да работи. Мислите ми няма ли да замрат за малко, сърцето няма ли да поспре... Искам само миг спокойствие. И ми писна от това ти да бъдеш тук, и той, и тя и всички. Не мога вече да понасям тълпите и да се правя на общителна и съпричастна. Писнало ми е от масовки, от абсурдни разговори- никого ненужни. Хапче. Синтетика... промивка на скапаните клетки. Обсебване... и след няколко опита просто край. Нека се разтвори в тялото ми, да го поема като суха гъба, запратена в локва. А в самата локва да се удавя. Колко трудно се крепи цял свят на крехки плещи. Ужасно трудно. И когато не можеш да бъдеш лидер в собствената си реалност, когато изпуснеш нишката и светът ти се разклати някак фатално... просто се готви за бавен погром. Трудно се възстановява един разпадащ се живот. Защото той няма просто един елемент, а е съграден от множество детайли, които се оплитат един с друг, после с трети в сложна мрежа от емоции. Времеемко е ... да бъдеш здрав, цялостен и предимно – себе си.

My imagination is your life.

2010-05-21T17:54:00.002+03:00

Имам много познати, няколко близки и само един приятел. Меланхолията! Често я чувам как ме причаква отвъд вратата... Посрещам я и прекарвам ужасно много време с нея. Ние никога не се усмихваме, но за сметка на това изживяваме животите си заедно, рамо до рамо – привидно ... от тук до края. Никой от околните не я харесва, междудругото. Всички казват, че съм се променила покрай нея, че съм станала по- дистанцирана и странна. Аз не мога да кажа, че я обичам... но знам, че винаги ще бъда тук, чакайки ( нима мога да избягам)... посрещайки я неохотно, но фатално, необратимо. С Меланхолия не правим нищо друго освен да гледаме облацте и да разсъждаваме над смислите. Ние не одумваме хората, просто констатираме грешките, които правят спямо нас.
Меланхолия не обича да излиза навън. Аз също, когато съм с нея. Виждала съм сред личните й вещи странни неща – осър нож, кутиика с хапчета... въжета и разни опияти. Тя си мисли, че не зная, но усещам, че подготвя нещо... а и често споменава за някаква грандиозна изненада... Мен пък ме е страх от изненади... мислех , че и тя не ги харесва. ( Ще ти кажа тайна – искам да избягм, далеч, далеч, далеч от тук... от нея и тайните кроежи, които усещам , че заформя. Животът ми харесваше повече... преди Тя да почука на вратата... и да гарантира собствената ми смърт. ) И все пак на края...знам, че тя ще е тази, която ще държи ръката ми, докато издъхвам... (Когато вече всичи ще са напусали- отвратени...)

Across the door...

2010-04-24T22:15:00.003+03:00

Винаги съм знаела, че ти ( този до мен) ще си мечтател, мистериозният търсач на тайни. Сякаш не ти е достатъчно това, което имаш, та вечно търсиш още. Любопитният ти мозък никога няма да се задоволи, нали? Знаех го! Знам го дори и днес, когато всичко се развива така странно. Предусещам разрухата – приближава се с всеки следващ въпрос, който си задаваш. А ти казах да спреш! Казах ти, че ме е страх, казах ти за безпокойстовто... Знам, че дори и ти усещаш как всичко си отива. Как нещо се опитва да ни срине. Усещаш странността, в развитията, които ни спохождат напоследък...Нали?
Всичко започна с проклетият ключ и името, издълбано в него. Намерихме го край домът ти – място, на което не би трябвало да бъде точно този ключ – ключ, по чиито страни не би трябвало да пише ничие име. Пък ако пише – не би трябвало да е точно моето. Сранностите не спират тук... Всичко води към мен. Усещам, че това те дразни. Аз самата не съм замесена в играта ти,да търсиш тайни, а всяка тайна до която се докоснеш, всяка стъпка към разкритието й е свързана с мен. Трудно ще скриеш раздразнението си... но аз често се правя, че не виждам. А ти си мислиш, че всичко постигаш сам, на мен пък ми се иска да ти помогна, въпреки ужасът в очите ми- виждам че твърдо си решил и тръгвам с теб към Ада.
Това ни доведе до тук, миличък – аз и ти, тази поляна, странният зид с безсмилена метална врата в него. А сега накъде? Стигнахме толкова далеч, а на мен ми се иска да спрем точно пред края, защото краят е близо... Сякаш отворим ли вратата... ще затворим нещо много по- важно след себе си. Ах как не искам, толкова си упорит! Защо не се доверяваш на безпогрешния ми инстинкт...
Започваме ли? Виждам приближаваш се към вратата, леко, несигурно... Поглеждаш ме. Може би се чудиш дали да не ме послушаш. Дали не съм права – Мислиш за мен. Знам, че е важно! Знам... За това ти се усмихвам насърчително. Ти поставяш ключа в големия отвор и настъпва мълчание... Плавно натискаш на ляво, но това не е точният ключ... или може би по- скоро вратата не е тази. Ти избираш как да го разглеждаш – факта е, че попаднахме пред провал , което тайно ме прави спокойна. Извинявай, че съм доволна от неуспеха ти.
Месец по- късно... пак седим пред тази ръждива, омразна врата. Яд ме е ужасно и ме е страх! Яд ме е ,че някой е подхвърлил друг ключ, различен, но толкова еднакъв със стария. Пак моето име, пак стар и непознат.
Знаеш ли... чувството се усилва. Предната нощ те молих със сълзи в очите, казах ти , че правим нещо грешно. Цялата ми същност го крещи... Но ти бе така сигурен. Този път дори не потърси подкрепата ми , а стремглаво напъха ключа, завъртя го и ... а трябваше да спреш! Разрухата е близо.
****

Попадали ли сте в приказка? Всичко е зелено и измамно, всичко е пречупено, по- криво от реалното, по истинско дори. Цветовете- ярки. Очите с блясък, нещата са по- неестествено разположени, но на теб ти изглеждат точно така, както трябва да бъдат. Нередеността има някакъв особен смисъл. Като нещо, което е и никога няма да бъде. И не те интересува, че всичко е хаос, защото ти си хаос и хаоса е нещо естествено в теб, за теб и край теб. И всяко решение е правилното, защото всяко решение крие някакъв отговор, било то и грешен. Последствията са просто последствия. И след всяко следващо ние разполагаме с още няколко крачки и избор. И всеки избор е точният. Защото страхът от фатален резултат... от отдавна не ни плаши.
Колко жалко, че еуфорията ни обгърна така, а аз пренебегнах всичко естествено... И да – вратата се отвори, страха изчезна... остана само правилното. Кой да знае, че някакъв си зид сред нищото, някаква си врата в зида, някаква си стая зад вратата... ще бъдат просто измама, за наивните, любопитни мисли на двама. Новосъздала се алчност... за някой от нас, за уязвимите ни мозъци.
Какво можеш да направиш, когато някой изтрие всичките ти спомени и постави там, в главата ти, приоритети, които не са твои...
Аз знам, че избрах мечтател, но също така знам, че ти не си алчен... и никоя приказка не може да ме накара да го повярвам...
Знаете ли , какво има зад всяка раждясала врата, отключваща се с ключ, който носи вашето име... Аз ще ви кажа- това, което ще ви унищожи. Знаете ли, какво става, когато я отключи някой, на който имате вяра и обичате – той ви предава! Въпросът е дали този човек , този срещу вас – държащият ключа... ще притежава достатъчно любов и чистота, за да отхвърли изматата, която се настанява в здравия разсъдък, да я отвхърли навреме. И тук пак опираме до добро и зло, правилно... неправилно... любов и всичко противоположно.
***** О, да , влез! Последвай мечтата си , разкрий тайната, отговори на въпросите... задоволи любопитството си . Аз мога само да гледам и чакам. Да те насърчавам в това безумно действие. А и от къде да зная, какво има вътре.
Когато те видях да излизаш съвсем не забелязах налудничевият поглед, очи, в които те нямаше. Колко нагло се бе настанил някой друг... Задал ти е условие, м? Иска ме вътре в стаята, завинаги – ти получаваш всевъзможни богатства, пожелай си нещо и е твое! Само трябва да затвориш вратата след себе си , да я заключиш и да унищожиш ключа. Името? Мен? Всичко!
Не те е питал виждам... а и ти не ми казваш, какво става. Само ме хвана за ръката и ме задърпа навътре с безумна усмивка. А мен ме е страх! Остави ме... не мога, не искам. Това е твоята игра, твоите правила... от мен имаш само име... няколко насърчителни погледа и подкрепа... но до тук. Пусни ме, защото не искам да влизам зад нереалната метална врата. Не днес, не утре... Никога!
Нямам идея, колко време съм се съпротивлявала, как съм молила, как съм крещяла. Изтръгвах се от захвата ти на няколко пъти, хвърляйки поглед на очите ти... изражението, безпощадната усмивка. От време на време сякаш нещо вътре в теб се съпротивляваше заедно с мен и аз успявах да се отскубна, тичайки по странната пътека, която ни беше довела до тук. Обаче после това там пак те обземаше и толкова лесно ме настигаше, смеейки се на ужасеното ми лице. Помня как нашепваше в ушето ми, но не познатото ‘обичам те’, ами някакви вяли, лъжливи успокоения, как вътре ме чака нещо прекрасно. Накрая се предадох, оставих се... Виждах края и не ме интересуваше – защо да оставам тук, когато теб също те нямаше. Ето я вратата, прекрачи прага... !
******

Колко от вас имат силата да преборят най- големите си демони? Кога си струва? За кого и колко? Аз сама за себе си знам, че той спря точно там, на прага, погледна ме . Седяхме сякаш вечност и някак си успях да го намеря отново. Или той беше намерил мен... Аз ще ви накарам да повярвате, че той е затворил вратата, унищожил ключа, името... но го е направил с мен... а после сме поели по пътеката- обратно. Никога търсещи, имайки себе си...
.... Но дали е истина? Кой знае! – може би това са просто няколко лъжи, които изричам иззад вратата, примавайки ви да проверите, за да ви приклещя на мое място, м? Това е тайна! Ти обичаш ли тайни? Търсиш ли отговори? Защото аз имам ключ с твоето име...

Swallow me. Wonderland is one step away.

2010-04-20T22:34:00.004+03:00

Самосъздал си се, дебнеш в пъкъла, от пъкъла там пак сам тлееш. Ако те докосна ще се разпадна ли? Много искам да те имам. Да те изпивам, манипулирам, подмятам нагоре- надолу. Искам да определям живота ти. Ела! Ела казах! Да ти дам насоката, да ти кажа кой си. Слушай ме! Влачи се, обичай ме! Аз знам истината за лъжата. Аз помня живота в смъртта. А ти си малък, нищожен. Изсмуквам те, убивам, употребявам първо, а после захвърлям. Колко преки пресече животът ти, колко пътища определиха съдбата ти... и ето ме. Очите ли те излъгаха? Сърцето май те предаде, туптейки, туптейки там силно. Вълнуваш се, не го крий, усещам те. Аз определям живота ти... Не се опитвай да търсиш заместител – няма по- добро от мен. Сега, страдалецо... посегни към кутийката. Извади ме жадно, с желание... Искам да те разтърся за пореден , последен път! Спомни ли си? Сега знаеш ли кой ме донесе при теб... Той често казваше, че една доза няма да промени живота ти. Ах как само те е излъгал!

He who made monsters.

2010-03-28T21:31:00.002+03:00

Ново е. А ти си там и тук, горе и долу... някъде назад, назад, скрит в пряката на моята-твоя улица. Притичвам натам, връщам се обратно, липсваш, умирам или пак се раждам. Стар, овехтял, изпълнен с омраза. В килера си крия писмата. Имаш ли дъх, за да вдишаш, имаш ли болка, за да я изпиташ? Аз ти нося избавление, проклетнико, а съм ти дал присъдата. Кланяш се! Боговете отдавна не слушат. Минават дни, за теб секунди, и пак си грохнал, немощен, спрял там. Търсиш смисъл. Тук няма! Търсиш логика? Отвори вратата и влез, затвори прозореца, спри лятото. На какво ухае слънцето - гнило, оскъдно, старо проклятие. Пристъпваш – бледен си, кой те уплаши? Тук всички сме клоуни от дребен спектакъл, а ти плачеш? Имаш звезда в джоба си... колко струват звездите- мълчиш. Откраднал си значи от онзи мечтател. Там трепериш, застинал в мрака, а аз не мога да спра, продължавам нататък. Мислиш за всичко, което се случва с главата ти, а аз ще ти кажа направо-сънищата са доста измамни, объркан си. Де да беше сън, нали?

To dream is...

2010-01-30T23:21:00.001+02:00

Вчера вечерта се събуди и ме попита какво са мечтите. Не успях да ти отговоря веднага, защото бях твърде заинтересована от къде ти е изскочил този въпрос. И наистина- как ти хрумна? Искам да знам от любопитство, но не искам да знам и защото вече знам – ти просто не си сив. Не си като тях. И да – те са! Те са по- малко от теб, те са ‘по’ от теб. Но не са теб. Моят цветен! Събуди се, значи, и ме попита какво са мечтите. Мечтите, миличък, мечтите.
Приказни, неизживяни, недостижими, перфектни, илюзия, в която се давиш, давиш, давиш , удавил си се. Изживяваш, измисляш, оформяш, пазиш в тайна и споделяш. Това са мечтите. Някои мечти ги реализираш, други представялват хаоса в главата ти, трети са просто фалш, сред който се луташ. Честно казано ми е по- интересно защо питаш мен, а не защо питаш като цяло! Ти сам трябва да си разкажеш за същността им, да опишеш датайлите им, състава. И все пак ти казах- пречупено е от моите очи, но споделих.
Ах как обичам , че си имаш свят и въобразжение. Как обичам, че ме пускаш там понякога, а пък в други моменти сам се блъскаш в измислени стени, скачаш над дълбоки пропасти, танцуваш с престорени актьори – там, на брега на езерото.
Какво са мечтите? Кажи ми! Питам те... защото искам и ти да ми кажеш. Искам да ме насърчиш да мечтая, да бъда, да вярвам. Нуждая се от малкият миг на бягство, магия, изкуство. Помогни ми да нарисувам светове, да ти разкажа всяка моя приказка, да я поместя в песен за неземен залез. Кажи ми... кажи ми и ще бъда космонавт, ще имам шанса за секунди да усвоя умението на водолаза, да изживея еуфорията на цирковия артист. Подари ми това чувство за вечност, защото животът е твърде кратък.
Имам още няколко изречения за теб и приключвам. - Не си ли забелязал, че светът на възрастните не е нищо друго, ами просто моментът , в който започваш да правиш нещата, които трябва, а не които искаш. Да придаваш важност на безсмислици. Това е той- машинално приемаш всичко, свикваш с рутината и любовта-навик и се лъжеш, че всичко е наред и че си щастлив...

You drive me insane, better give me the gun and close your eyes. What you feel is just my blood flowing down your face...

2010-01-04T19:14:00.003+02:00

Къде се намирам? Какъв е светът ми? Кой съм? Кои са приятелите ми, а враговете ми? Все това питам, а има ли нужда от тези върпоси, имам ли нужда въобще от нещо или всичката необходимост съм си я измислил с широките крачки през живота, шороките крачки към изхода, смъртта. И какво? Нима не се нося натам? Аз умирам! Още с раждането си, ние вече умираме. Всеки миг е малка смърт, а вихъра който погубва личността и ни прави зависими, същият този вихър спира сърцата ни, отнема възможността да се почувстваме живи. И за къде бързаме след като всяка секунда е секунда към края.
Кой ще оправи животите ни, ако не самите ние? Кой ще промени ситуацията? Нима нямаме силата да пишем собствените си хроники със собствени решения? Нима е възможно да имаме приоритети някъде в мозъка си и да не можем да живеем спрямо тях? Кога залъгваш? Да, ти, същият. Смиреният, сивият. Кого залъгваш с тази еуфория в нещастието? Само себе си, но не и мен. Не и тях! Ти сам разбираш – животът ти е писан вече. И ти играеш по сценария, актьор си в чуждата пиеса. Тленните останки са само пионка, манипулираният разум- качество за по- добра постановка.
Ето ви строени – талантите в едно епично шоу. Кой от кой по- горд за знатната си роля на една фалшива сцена, наречена живот. И това не е животът, който бяхме създадени да изживеем. Изопачихме всичко, криви сме, измамно сляпи. Не е борба за слава, а за наивност в тълпата. Не сме овце, а клоуни в спектакъл. Иронията е в замъглените стремежи, разбъркана кутия с късмети – теглиш и ето те – роден си да бъдеш, това което са ти казали.
И има няколко си луди, които бъркат постановката, закъсняват с времето – шест без десет е... избират погрешната врата. И ненадейно, някой ги въвлича в друга постановка... И в хаоса, режисьора ги подхваща с нетърпение... „ Хайде, хайде. Закъсняхте... какви са ролите ви – ти самотен странник беше, ти пък си елитен съдия? Хайде, хайде, няма време.” Объркани, в грешка, включени в чужда постановка, те бавно пристъпват в новата си длъжност... изнанадани, че в различните театри са имали възможността да бъдат най- различни персонажи. Че в живота, могат да бъдат каквото пожелаят, по- собствен избор и насока. Ах тези луди! Те са страшни, опасни са за точната система. Те вече знаят, те вече имат мнение и могат да избират. Ах трябва да ги спрем. Твърде са различни! Върнете се, ах луди, така не може. Имате си място, за него сте родени!
Но те вече знаят. Кое по- лесно от това решение – системата да ги отхвърли, не са й нужни вече. Ами ако лудите разкажат? Ако разкрият тайната на всеки наш участник? Не, не може! Затворете ги в бели стаи, кажете на всички, че това са болни хора, кажете им, че са различни. Нали да си различен е ужасно! Ах колко лошо е да си психично болен! Аз пък се чудя защо системата се страхува от прозрялите една вяла истина? Защо изобщо има съмнение, че тези горе ще изпуснат невидимия камшик, водещ ‘напред’ едно стадо. Дори и лудият да се раздрънка... кой ще го чуе, мислите? Кой ще му обърне внимание на всичките глупости за по- добър и стойностен живот. „Идеалист! Малоумник... къде ги видя тези неща? Заблудени хора!В нашия град властва само негативизмът, всичко останало е илюзия, с която храните болните си мозъци. Всявате смут, говорите глупости, измами... казваш да гоня мечтите си? Глупак! За да пътуваш ти трябват пари... Какво? Казваш не ми трябват пари? Безумецо, а как ще си платя самолетните билети? Да пътувам на стоп, да се отдам на случайния късмет ли? Да работя в някой град, а после друг, за да мога да реализирам следващата стъпка? Не ме карай да се смея! В какъв свят живееш?„
И защо системата да не ги отхвърли, след като и без това мястото им не е в нея. Те никога няма да се почувстват у дома. Никой няма да ги разбере напълно. Като цяло, ако искаш животът ти привидно да е щастлив, трябва да осъзнаваш възможно най- малко неща. Да носиш, колкото може по- малък товар от истини на плещите си. Защото да си лишен от мисъл е възможно най- лесният вариант, чрез който да се справиш с ежедневната манипулация. Всичко останало води само до лудост...

Make a wish, draw a parallel...

2009-12-21T22:48:00.000+02:00

Нали знаете... когато човек е живял в лишения и нищета, винаги една част от стремежите му са именно да придобива, за да получи гаранция, че повече никога няма да изпадне в подобно положение. И той ламти за малко, а после малкото се превръща в желание за необходимото, а необходимото скача в графата на повече от нужното. Така с времето, ценностите се преобразуват, без това да е била основната цел. Губим значимите кадри от живота си! След години правим една равносметка и разбираме, че може би не така е трябвало да се стекат обстоятелствата. Цялото развитие не ни прави лоши хора, прави ни твърде забързани хора, твърде непресметливи.
Някога и аз правех планове... как ще замина далеч, далеч от тук. Ще се развия професионално, ще градя, ще имам. После срещнах теб и не ми трябва нищо друго освен да знам, че ще си до мен... всичко останало са подробноси. Сега искам просто да бъда. Да бъдем.
Тънка е границата между стремежа да имаш и да бъдеш. Тънка е границата между това да си лош или добър. Между това изборите ти да бъдат определени като грешни или правилни. Защото едно действие, решение... не винаги е само нередно или подходящо. И макар от отдавна да сме загърбили средните положения... ние никога не сме само едното или другото. Носим греховете и добрините си заедно, нередностите и правилните постъпки, любовта и омразата, доброто си поведение и неморалните си предубеждения. Ние винаги ще бъдем, дълбоко в себе си, същества на златната среда. Лошо е обаче, че някои от нас вече са избрали само едната страна от потенциала си. Наложили са си определение и го следват, определяйки и себе си, без намерения за промяна.

Knock, Knock. Who's There? Pain.

2009-12-12T02:09:00.001+02:00

Не! Не ме целувай. Не! Стой все така далече! Остани мечтата, която от отдавна съм забравила, която не преследвам вече. Затвори очите, които ме плашат, отнеси ги тези целувки, задръж си ги...
Не, не приближавай, не, не припомняй, моля те!
Вече сме други, вече е късно...

Do you want it all- ALL OF IT?

2009-12-04T21:09:00.002+02:00

И какво, какво ако дойда и разбия всичко, какво, ако прееба мечтите ти, изтрия всяка една пътечка, която съм ти начертал, ако променя идеите на животът ти? Това си го чувал вече, нали? Чел си го някъде? Или си се страхувал тайно, че някой ще ти го онеме всичкото? Страшно си е да умреш... но струва ли си да се страхуваш, когато никога не си живял? Кажи ми- губиш ли нещо изобщо?
Не го мисли! Какво от това? Ти си просто една малка частица от безсмислицата. Ще кажеш- спекулирам... но не. Безсмислица. Интересува ли те всъщност? Тук си-живей! До теб има човек?– Обичай... Имаш време, настроение – весели се, оценявай, усмисляй... защото един ден всичко просто спира. Това тук спира. Дали ще отидеш в рая или ада, дали ще се прераждаш или ще изживяваш същия живот отново и отново... няма значение. Няма значени, ако на края е просто една празнота, черно пространство без емоции... или хаос от такива. Хаос от цветове и звуци... Никакво значение! Повярвай ми. Важен е моментът...
Ок. Искаш да се реализираш. Ок! Искаш да си известен, искаш да имаш пари, искаш да имаш слава и уважение, власт. Ок... ламтиш за тази проклета диплома, учиш помии, които дори не те интресуват. Ок. Но нужно ли е да бързаш толкова? Поне разрушавай живота си бавно, изпускай го плавно... Така поне, един ден може би ще има привкус на нещо подобно на живот. Като привкуса подобен на бонбон, но не е бонбон. Твоето ще е с привкус на смисъл, но не съвсем .
Смей се де, смей се... Не можеш! Защото си в стаята с голямата маса. Защото си облечен в това прилежно облекло, този стегнат костюм и лъскавите обувки, които толкова мразиш.(Скъпите ти обувки.) Не можеш! Защото си сред другите кукли(подобни на кукли, но не съвсем,а?).
Снощи в сънят си чаках влака на една гара пълна с хора ( чучела, бездушни твари, бързащи, но все така застинали, защото влакът все пак си има разписание... ) . И виках! Смях се... А когато се огледах... видях, че бездушните не ме и поглеждат дори, осъзнах, че те нямат време за това.
И пак виках, и пак се смях... но ти не можеш! Засмееш ли се, главното чучело ще те отстрани от групата на куклите, ще те изхвърли от сградата със стаята. Какъв ужас... никога повече няма да видиш голямата маса, на която се взимат важните решения. А ти толкова учи, за да придобиеш дипломата, та тя да те доведе до тази маса... където ще идват идеите, срещу които получаваш пари. А без пари... Ужас! Как, подяволите, ще си вземеш скапаните обувки, които мразиш. От къде ще намериш средства, та да останеш в голямата къща с двадесет стаи. Да, да – онази огромната, прашната, в която си живееш сам. Сам е добре. Сам никой не те лъже! Сам никой не те обича заради ценните хартии, с които плащаш всичко. (Даже и любовта си).
Но да, аз как се отплеснах! Трябва да тръгваш! По- добре да не те задържам... Виждам– бързаш?

Either Way, I'll Break Your Heart Someday

2009-11-17T00:37:00.001+02:00

Нека ти кажа за хората...
... това, което вече знаеш.

Празни думи със значение. Лъжа в истината. Поредно извинение и едно разбито сърце. Няколко прегръдки за сбогом; оправдание от лицемер.
Разпозна ли ги?
Твърдят, че са влюбени! В кого? В себе си...? Близки са ти, нали? ... Докато не ги видиш надвесени, мрачни, не си разбрал даже кога са те повалили на земята, крещейки извинения, ритайки те многократно в бъбреците.
Извинявай. Извинявай. Извинявай, че умираш, не искам, извинявай. И поредният шут някъде там.
Искаш ли да ти кажа за хората, значимите? (Предатели.)
Нима не са?
Искаш ли да чуеш за първата любов, голямата, прекрасната... ( Единствена.)
Нима не е?
А какво ще кажеш за апатията, за хаоса, безредието, пустотата, която те обгръща. Не е въпрос! Защото знаем.
Обичал ли си. (знаем) Боли ли те. (знаем) Мразиш ли. (знаем) И обичаш още... (всичко ни е ясно)

А сега какво ще кажеш да ти разкажа за теб и твоят свят...
... това, което вече знаеш?

...better wait for the next train...

2009-10-27T23:51:00.003+02:00

А ми се искаше да се обърнеш само ... да се обърнеш и да ме съзреш сред Есента, да се заслушаш в пукота на счупените пръчки, тези под краката ми, хрущящите листа, които времето сломява... Обърни се и ме отведи от тук, защото полудявам.

Имаш нещо, нямаш нищо.

2009-10-15T22:42:00.000+03:00

Разруших света си и то с ясното съзнание, че всичко се срива, че нищо няма да е наред, че нищо няма да е както преди. Без илюзии, без измами, без планове да се връщам назад. И знаех, че е безвъзвратно, че и да се лутам в минало, и да се опитвам – всичко вече изтече между пръстите ми, непоправимо е!
Осъзнавах го и сега го осъзнавам. Ако ме попиташ ще ти отговоря честно- Не, не съжалявам! Не плача нощем, не се обаждам на някогашните приятели, не изчаквам да вдигнат слушалката и мълчаливо не събирам смелост за извинение.
Не... не ги търся в спомените, не- не ги намирам в дрогата, не ги помня, не ги познавам вече. Не знам защо се случи така, не знам защо избрах този път. Но кой избира този път? Никой не изтрива света си нарочно, нали? Никой не се надява на качествена загуба, на абсолютна деградация, абсолютен непукизъм.
Ще си говорим ли честно, все пак? И аз не съм целял точно това... Но какво е да забравиш всичко, да премахнеш значението на нещата. Да ги умаловажиш, прикриеш, изчегърташ от белите страници на вечния архив. Хрониките ти... горят! Изтляха, а пепелта е някакъв си символ на един живот-измама.

И ти да беше с мечти-утопия, човече... и ти щеше да избягаш!

Are ya waitin' !? Ofc.. you should be waitin' .

2009-10-12T15:50:00.003+03:00

Аз съм! Да, аз съм тази, която ще разбие всичко.

Ще счупи вазите в къщата ти,

ще потроши прозорците,

ще изтръгне сърцето ти.

Без скрупули, без мисъл, без съжаление.

И ще го направя качествено, обещавам. И ще боли ужасно.

Нима се смяташ за трогателен...

2009-10-09T00:03:00.001+03:00

Лабилен! Слабост. Тя ти беше слабост, а сега я няма. Грешките дойдоха в повече, вече не можеш да ги преброиш... Това, че вътрешно умираш не помага, не трогва никого.
Усмивките ти не се възприемат за странни, макар всички да знаят, че са изкуствени. Очудваш ли се? Та ние живеем в света на фалшивите моменти! Странно би било, ако видиш истинска усмивка, в ежедневния парад.
Изгубил ли си се в престореният свят? Обърка ли мрачната пряка, с друга? Луташ се от години; мислиш си, че никой не съзира как си се превърнал в ходещ труп. Че никой не осъзнава липсата на туптеж, не обръща внимание на отмалялото вдишване...
Бих ти казала, че си безполезен за новия ни, лъскав град, че си ненужен вече. Уви красивата ти външност те прикрива... макар и да си празен. Обвивките са важни в ироничната реалност.

In a crooked little town, they were lost and never found...

2009-10-05T22:31:00.002+03:00

- Ти кой си? – попита. А очите й бяха други...
- Това не е тя , мамиш ме. Къде си ме довел, мизернико. – извиках с все сила, но Той не се появи. Само гласът му отекна.
- Нима? Не е ли характерна? Не е ли внимателно подбрана за мястото, Сам? Я се огледай. Огледай се и ми кажи, че те мамя...
И наистина. Наоколо всичко бе като илюзия. Всичко, включително и аз... Пречупено, изкривено, преразказано от автор психопат.
- Приказка? Наричаш това приказка? Погледни очите й, подяволите... В приказките тя е друга.
- В чии приказки? Твоите... А това е моята приказва, Сам! Тук тя има точно такива черни очи, без зеници.. разляти, пагубни очи... Тук тя е измамно красива, за да не ти даде шанс да съзреш злото в нея. А ако до сега не си срещал Дявола... – Взри се в очите й! Гарантирам ти, че ще се запознаете.

- Ти кой си? – повтори! Сякаш не чуваше невидимия ми спътник. И в този миг аз се вгледах в изящните й черти, които едва загатваха за истинската, още по- прекрасна същност ( някъде там в реалността) . Тук тя беше крива- както и Той самият спомена. Пречупваше се според светлината, според движението... неестествено. И само за миг, аз забравих екнещият глас... само за миг потънах в теази черни ями, които служеха за очи. И точно в този откъс от времето, съумях да застина и да пожелая с цялото си сърце вечност. Вечност, тук... с тази нимфа, която държеше нож зад гърба си.
- Ти кой си?
И аз и отговорих, започвайки нашият повтарящ се край. Тук дойде моментът на финалното пречупване. Тук само с един отговор аз разруших света си. Умрях в сън!
- Аз съм този, който те обича... и дава всичко за теб. Никога няма да спра да те обичам, Мел.
А тя даже не ме попита коя е Мел.
- Сърцето ти!
- Твое е. – Без да съзнавам, вече бях уловил дясната й ръка, която криеше ножа зад гърба. Помогнах и да го забие и да изтръгне, това, за което бе чакала вече хиляди години, в този зверски кошмар. Скъпа Мел. Само, ако знаех, че за това сме създадени...

In memorial of you, my darling ...

2009-09-19T23:24:00.000+03:00

Държа го в ръцете си - и то е някак си цяло, непокътнато. Съвършенно е и толкова невинно. Появило се е само ... и сега умира само... Или ти го убиваш? И кой си... Подяволите - колко си жесток! Защо? Защо точно него - та то е толкова плахо и непокварено, толкова изящно и мъничко? Какво ти беше сторило, защо него, а не някой наистина зъл. Защо винаги този, който не заслужава? По дяволите, какво не е наред с теб?
Виж го! Виж го, ти казах! Сляп ли си? Трепери в ръцете ми, иска да живее, иска да чувства, да диша, да води опростен живот, да пие от света... то иска, то се бори, то ... умира. Убиваш го - спри! Спри да взимаш, това което не ти принадлежи! И ето пак - ти го натискаш, то се противи и отново се изправя... ти го натискаш по- силно, но то все още има очи и гледа - жадно за поредното дихание, поредната картина, която ще попият зениците! Няма да ти се даде, нещастнико! Няма да го имаш...
Вчера дишаше, знаеш ли? Да - дишаше и ме гледаше с малките си очета. Сега не диша! И единственият виновник си ти... Вчера се галеше с онази наивна и всеотдайна любов, която само една животинка може да ти даде, сега виждам две стъкленици - взряни с желание във вечността, виждам вкочаненото телце, което лежи обездвижено. Виждам следи от пръстите ти. Бил си тук, нали, мизернико? Вкопчвал си се и си крадял моментите, отмъкнал си диханието, взел си въздишките. Отне гласа и правото... Отнемаш всичко сякаш...
А онова желание? Никога, никога няма да забравя желанието, което се пропиваше във всяко кътче от самотната стая. Никога няма да забравя всеки поглед, маниакално вкопчен в идеята да изучава, новодареният свят...
Защо даваш живот, след като ще го вземеш само след няколко мига? Жалък си!

I'm a psycho... not a liаr.

2009-09-16T22:59:00.005+03:00

Лъжите, измамите - сякаш бяха нещото, за което си роден. Да не би да са твоето призвание, защото ги умееш доста добре? Виж, за сметка на това, аз съм от другата страна - Не мога да пазя лъжата си. Oткровението преди всичко- дори и истината да боли...
Нали знаеш - аз нищо не умея като хората, за жалост и това не мога - дори не ме бива да скалъпя измислено оправдание! Честно казано и не предполагах, че това ще е причината да те загубя - Не моите постъпки, не начинът по който се държах, а факта, че съм искрена, че казвам истината.
Нищо не бях направила, но думите които излезнаха от устата ми те обидиха, фактите - начинът по който се чувствам... Избълвах стотици истини, които нараниха дори и мен. Понякога смятам, че не бива да имам гласов апарат, тъй като притежавам два основни проблема - не мога да спра да говоря, но когато го правя от устата ми се измъкват само откровения...
Какво ми остава? Сега когато те няма обмислям живота си - Какво постигнах, какво направих... и осъзнах,че с теб бях превъзмогнала всичките си проблеми, всичките някогашни болки. Тъжно е, че вече (когато те няма) те с търпение тропат по вратата- дълго и упорито! Страх ме е, знаеш ли? Страх ме е да им отворя, защото нападайки, ще ме разкъсат. И когато си зададох въпроса, какво да правя без теб, след като тук няма смисъл, отговор не открих. Живот ли? За какво ми е без сладострастните ти целувки и нежната прегръдка? За какво са ми сълзи, когато очите ми не могат да те гледат така маниакално, както преди? Вече е сухо - сухо е в сърцето ми, сухо е и в тези ями, около които има само сенки. Вече няколко нощи не мога да заспя, а ако знаеш как ми се иска... ! Бленувам да примигна за последно, а после просто да не отворя очи... защото там ще е само белота... само една стъклена повърхност.
Чувствам тялото си като просто някаква обвивка, пълна с болка, а опитите да оправя ситуацията само усилват мъките ми. Ако сложа край на живота си , сигурно няма да го направя правилно - диханията ще се учестят, а сетне ще заглъхнат... А после идват лекарите.
Защо ще ме измъкнеш от тази криза? Защо ще ми дариш още от това, което се опитвам да отбегна? Искам да избягам, човече! Искам да се махна от този странен филм! Защо когато съм на края на алеята ти рисуваш продължение...? Аз искам пътя да свърши! Искам времето да застине и да остане само спомен. Кога тази ирония ще завърши с тъжния си край? Нима не съм способна да сложа край, на собственото си творение... ?
Разбира се! Аз нищо не мога да правя като хората, а времето е кучка! Лекувала? Какво лекува? Лекува ме от алкохолните натравяния, лекува ми черният дроб и раздробената психика? Лекува ми дихателните органи, става заместител на всичките наркотични вещества, които ме поддържаха, на всичките успокоителни? Лекувало! Какво ти лекува... Болката е нещо вечно, с чести почивки за някакви си минути... Лежи си скатана дълбоко в сърцето и точно , когато най- много не я искаш тя се задава с ведра крачка, подсвирквайки любимата ти мелодия... Не мога да правя нищо като хората... за това махам подложения си крак и я оставям да си продължи и да ме изпълни... чакам си лечението доктор Време!

I can tell you why people go insane...

2009-09-13T19:32:00.001+03:00

Пак мълчиш. Но обръщението е към теб. И пак си сам, а аз дори не зная кой си. Все на теб говоря, а е някак иронична липсата ти в усета ми. Не мога да ти придам форма, не мога да те извая нито за секунда. Не те познавам сякаш…
А ми се иска. Иска ми се да разбера защо все с теб общувам, защо само ти ме разбираш без дори да слушаш. Иска ми се, също, да знам как да те достигна. Коя е твоята тема? Какво искаш да чуеш, за да викнеш след мен своят оглушителен отговор…
Писах за любов, раздяла, включих пристрастяване… Търсих те в психиатрии, на мостове, в древни гори. Уформих цял нереален свят, в който да пристъпиш и да се представиш плахо. Не го направи! Не е бил точният … И сега на къде? По кой път да поема... А знам, че пътищата не ги обичаш. Тях описвам непрестанно и някак никога не те намирам приседнал в тревата, почиващ от пореданата миля, която си изминал.
Нито залезите и изгревите, нито звездите, нито убийстовто са способни да те заинтригуват. Мълчиш дори и на счупените сърца, разбитите мечти, разкъсаните идеали. Щастието е мъглата, в която би се загубил- там не прииждаш. Не откликваш на усмивки, не те интересуват промените, не те омайват акордите на стара китара или звука от прашно пиано. И след всичко това... как да те открия?
Изчерпах се, а ти си муза. Как да продължа, ако не те притежавам, ако не ми отпуснеш малко вдъхновение... Не съзираш ли безизходицата в която се лутам? – Трябва да пиша, за да те открия.. а за да пиша ми трябваш ти.

'Life' was that you were longing for...

2009-08-27T01:10:00.004+03:00

- Винаги съм вярвал в чудеса. Причината да загубя вярата си бе в това, че те никога не оправдаха очакванията ми. Винаги съм вярвал в чудеса, истина е... а сега не вярвам в нищо.
- Не мисля, че е справедливо.
- Нима?
- Разбира се!- Не си имал нужното търпение. Това ти в първата грешка! Чудесата изискват време. Те не обещават. Не казват кога точно ще се случат, не казват под каква форма, с каква сила. Грешката е в теб, освен всичко, защото не ги съзираш.
- Мислиш ли, че ако имаше чудо наоколо нямаше да забележа?
- Но около нас има безброй чудеса, Майкъл. Огледай се!- Чудо е всяко поредно вдишване, начинът по-който въздухът докосва кожата ти, вятъра преминава през косата ти, аромата на морската вода се прокрадва из цялата ти същност, обгръща те, достигайки не само до дробовете, но и до мислите, спомените, света ти. Та това е чудо, Майк! Чудо е, че си тук, че си жив, че съзрецаваш звезди, че имаш шанса да вкусиш даже и секунда от тази реалност!
- Какво, ако искам повече?
- Очакванията ти никога няма да бъдат оправдани. Ще живееш живот изпълнен със стремеж към още.
- Нима това е лошо.
- Така смятам. Този стремеж ще е различен. Той няма да ти позволи да видиш това, което вече притежаваш. Ти никога няма да се насладиш на мига, жадувайки за бъдещето. И ако в даден момент смяташ, че следващата стъпка е финална, постигайки я ще намериш нова цел, по- съблазнителна. Ако имаш истинско чудо, ще очакваш по- голямо. За това ‘повече’ обикновенно значи ‘нищо’. Или губиш или никога не придобиваш – и в двата случая ‘нищо’ е подходящата дума.
- Мълчиш, Майкъл! Искаш ли да ти кажа, каква е последната ти грешка?
- Да.
- Не вярваш в нищо, само защото малка част от живота те разочарова. Предаваш се пред най- малката трудност. И не само! Правиш така, че тази трудност определя целият ти живот, а това не би трябвало да е възможно. Не би трябвало да е правилно. Ако постъпвахме така винаги? Например – най- скъпият ти човек те предаде... излъже те... мислиш ли, че това несъмнено значи, че всеки ще те предаде. Че трябва да спреш да вярваш? Да се заключиш в себе си, да пренебрегнеш доверието, забравяйки какво значи самата дума ‘доверие’? Това ли е най- правилната стъпка?
- Може би!
- А може би не! Какво мислиш, че ще постигнеш с нея?
- Ще запазя себе си!
- Нима?
- Разбира се. Никога няма да бъда наранен отново... Никога няма да почувствам...
- ...Болка?
- Да!
- А друго? Мислиш ли, че без доверие ще почувстваш нещо изобщо. Забрави болката! Ами щастие, любов, спокойствие? Нещо?
- Възможно е!
- Едва ли... по-скоро ще си ходещ труп, безчувсвен силует. В един момент хората ще се отдръпнат и ти ще си доволен от това, защото ще е по- лесно. Няма да има нужда да играеш поредната игра, да се тревожиш за емоциите си, за това дали ще бъдеш подведен. А после?
- Ще се самозаблуждавам...
- И никога няма да намериш чудеса!
- Спекулираш!
- Опитай! Какво губиш? Живота е един... използвай го за опит, щом това е желанието ти... прекарай го така, с подобни убеждения. И ако спекулирам и нещата се развият по различен начин... ти позволявам да поискаш, каквото ти е на сърце. Дори знам, какво ще е то!
- Кажи ми, щом е толкова ясно.
- Живот!

...So let's do it like they do on the discovery channel...

2009-08-27T01:06:00.002+03:00

Вредих се в мислите ти, но не постигнах много. Понякога посещавам сънищата ти и може би съм дори единственият блед образ там, единственото живо същество. А ти не сънуваш често, даже почти никога. И все пак съм просто облик, някой за мига, секундата. Достатъчна! Малко ненужна, малко излишна и малко пресилена. Нямаш ме!
Харесва ми да ме разсмиваш... Предполагам, че всичко това е от егоцентричност.
Нямам чувства към теб, а към себе си!

Ти си човекът, с когото не искам нищо и същевременно всичко.
Не те харесвам, но харесвам себе си, когато съм с теб. Банално, нали?

И пак пиaно, м?

2009-07-19T02:47:00.005+03:00

Животът! Всяко мъничко докосване, движение, дума употребена от теб, срещу теб...
И намираш себе си, чрез другите, понякога. Откриваш грешките в постъпките си, имаш шанса да се самоанализираш психически; да осъзнаеш в какво емоционално състояние си този път и смътно, едва- едва, да намериш причината.
Живеем с илюзиите и новопридобитите възгледи. Понякога ни е трудно да разграничим правилното от неправилното. Но накрая, почти винаги, можем да дадем адекватна преценка за действията.
И ако само за миг спреш да бягаш, ако само за секунда се укротиш, застинеш в мига, вдишаш дълбоко и осъзнаеш, че не те трябва да съдят теб, а ти сам, себе си. Че тяхното мнение е без всякакво значние.
One last kiss… before I go…
Хората идват и си отиват. Ужасно много и непредсказуеми хора.
И рядко липсват, а когато липсват е просто временно. – Идва момент, в който преодоляваш всяко едно разочарование. Усмихваш се? Разбира се! Карфиците са незначителни, защото краят винаги е просто едно непредсказуемо начало. И макар самото начало да носи край ( винаги води натам, сякаш), по важна е частта с позитивизма.
Ами началото на една безжизнена придобивка, едно НИЩО?
Смъртта ти!
И пак е начало!
А нас не ни бива в справянето с мисълта за него... Защо ни е страх от многото начала, след като животът ни тъй или иначе се лашка многозначително между тях... ?

... За неизживяните мигове!

2009-06-15T16:10:00.001+03:00

Тук съм! Видя ли ме? На финалната линия... Чакам те, чакам съгласието ти, за да премина от другата страна, защото изгубихме всичко по пътя, а имам нужда да забравя. Имам нужа от ново начало!

~
Тук съм! Видя ли ме? Върнах се... Чакам те, чакам съгласието ти, за да премина от другата страна, защото осъзнах, че направих грешка! Искам да изживея живота си с теб!

~
Тук съм! Отивам си... Сбогом. Обичам те... Оставям ти бележка, защото очевидно си напуснал много преди да се върна!

A masquerade...

2009-05-12T23:48:00.003+03:00

Да бъдеш себе си не коства нищо.
Да бъдеш влюбен изисква много.
Да бъдеш себе си е адски трудно
Да бъдеш влюбен е като игра.
Противоречия, самозаблуда.
Краят идва преди началото. Хаосът е предшественик, настояще и бъдеще. Времето ни е приятел, а ние сме му врагове.
В един момент си заключен в собствената си клетка, а в следващия- приковал някой друг на твое място. Да бъдеш влюбен е игра, а играта не винаги има точно определени правила. Накрая сам изиграваш себе си, сам разрушаваш пъкала, който до този момент си възприемал за рай. Утопичният ти свят се срива, повлича те в бездната. Без да си се вкопчил, се луташ в забрава - безметежно, безвъзвратно... вечно!
Падаш? Колко време вече? Някой те е хванал, виждам - мрежата му не е сътворена от нищо дрго, освен лъжи. Пак си измамен и сам, в град от много. Промяната е неизбежна. Събуждаш се от другата страна на леглото, а помниш как заспа в различна стая... Целуваш някой посрещайки студенатa, огледална повърхност с устни.
Ти си никой, аз съм някой, аз съм ти и ти си аз... Те са нас, а нас ни няма... Абстрактно, безкрайно, неуловимо. Момент в примка, а полета се прекършва, защото крилата ни са твърде слаби вече.
Свят от руйни или илюзиран образ на един живот. Аз помня!
Мразех, мразя! Отровата се е разпространила... Не! Не чувствам нищо.
Ти си там, а там е никъдето, и ако си никой? Тогава всъщност няма свят и мен, а ние сме заблуда. Някогашен спомен, на бездарен пътник, скитник сред хората с таланта.
И ти умираш, ако някога изобщо си бил жив... Кулисите падат! Циркът го изгориха преди години, не знаеш ли?

"... an' fuck you btw! It's modern to be rude..."

2009-04-28T01:38:00.002+03:00

Спомени.Спомени.Спомени.
Някога... и да се върнеш някъде, обратно там... или тук в сърцето си, където всичко е заспало. Някой.
Някой спомня, напомня, раздира, разяжда, болезнено драпа, за частицата реалност, за сегашният момент. Спомен! Той е просто спомен. Спънка, дали тук или тогава? Носталгично е наоколо- "наоколо" спряно в безметежен миг.

"Ти" е нарицателно за много, "Той" винаги си "Ти"- далечният , непознат, някъде там...в бездната.
"Той" има значение, "Той" е някого за всеки... Миналото пази много някогашни хора... но и те са в бездната, сумрака, здрача на живота... останки от обгорените тела.

You make me wanna stay (?) ... Nahhh... you don't!

2009-03-20T02:36:00.004+02:00

"You wash my tears away... And make me wanna stay... And bonfires lit up the shores..."

Самотно е... Oкеанът е твърде дълбок, за да го преплувам, и твърде огромен, за да се удавя. Океан от сълзи? Мъка и болка? Не сподавени вопли излизаха от устата ми, нито кристалчета сняг съзираха уморените очи. Мислите! Ах, тези ужасни мисли, които ме карат всеки път да късам старите снимки...
Какво като са жълти и прогнили, какво като носят болка? Защо ме караш да се отакзвам от всичко, което реша да направя сама- без теб? Искам да продължа, а не мога. Виждаш ли? - Стигам до края на улицата и преплитам крака, спъвайки се в някой стар камък, а после се показва твой фалшив силует, там от където съм дошла- вика ме да се върна?- Разбира се! Очакваше се...- Съществото ми те търси и тялото само следва пътя назад. Ето ме, начална позиция, готова отново да поема по прашната улица... за да стигна до никъде! До там ще ме водиш!- Никадето... там е домът ми - обратно при теб! А вратите са затворени, но пак там остава, нали? До кога ще се лутам...? Дом? Дом ли? Домът? Ами улицата... пак тръгвам, Ин, но до кога ще скитам така, до кога ще влача окървавеният, невзрачен труп, в който ме превърна? Океанът? И защо въпроси? Защо " защо" е всяка втора дума?... Или къде, как, кога бяхме и дали изобщо БЯХМЕ? Или само аз бях... сама с измислиците? Ето го - остави ме да бъда с него, а не ме тегли назад към теб. Не искам. Не , не искам теб, не искам С теб, не искам ТАМ! Самотно е! Самотен си, светът е самотен и аз там, свита в Никъдето. Честно ли питаш?- Не желая отговори... Мълчи!
Върви си! Сега е твой ред да научиш скапаната улица на изуст! Харесват ли ти паветата, ами светлините? Харесва ли ти дъждът и онзи прогнил диван, захвърлен пред входа? Стигна ли? Улицата е бездънна, знам, но не ме питай "къде"! Стигна ли? Не? Разбира се. Никога няма да стигнеш - бездънна е... бездънна и така ще остане до края... Не можеш да промениш нещата - бездънна като мечтите ми...
Искам да продължа... Знам, че ямата никога няма да бъде запълнена и чувствата винаги ще остават неизречени. Знам, че ще ги има стените и ще последват мноожество безчувствени вечери, както и много фалшиви усмивки... А само за миг ми се иска да си спестя всичкото и да се върна назад. Отново? Отново ли? ... Не бива, не може, не искам! Бъдеще - Аз виждам само блед фалш...

* Драги читатели, това е само някаква си художествена измислица...

You're fake... Get over it!

2009-02-03T00:24:00.004+02:00

Посегнете към някоя звезда! Която и да е, просто Някоя! Сграбчете я и я смъкнете в краката си. Сега остава само да я стъпчете както правите с недопушения фас. Смачкайте и погасете пламъка... Следва ли дим? Това не е цигара все пак, но ако се загледате може би ще съзрете отблясъците. Последна искра? А сега и тази усмивка! Обичате да се усмихвате, а кривото ви лице ме отвръщава. Не мога да ви определя като грозен... Не, съвсем не сте! Просто сте изопачен... Обичате да се усмихвате, а? Отблясъците на слънцето галят лицето ви... Вие вдигате поглед и съзирате последните лъчи, които се прокрадват между клоните. Дори не е нощ... тази звезда си я измислихте...
Каквото и да говорите, знам, че я избрахте, защото имаше някакъв чар, притегляне, каквото и да е... А после? Красотата се превръща в смачкан фас... лакомо се стремите към повече... Звездата е горе, но вие я искате долу! Звездата е в ръцете ви, но не! Не е достатъчно... Изпускате я на земята, смачквате я, палите цигара, взирате се в небето и поемате по въображаемия път. На къде, ако животът ви съм го измислила аз?

Your life's over... your body's down!

2008-11-11T01:13:00.005+02:00

Какво значение има, колко е болката ти? Какво значение има на къде гледат очите, какво търси сърцето, как отлитат мечтите, когато те няма? Какво ме интересува Мен, мястото, което заемам, позицията ми някъде в спомените ти, възприятието ти? Какво ме късае? Мислиш ли , че има значение , за мен, коя съм и къде съм в очите ти? Мислиш ли, че вече имам интерес да дълбая, да се чудя и да обмислям? Ти си никой! Никой си вече за мен, а и аз съм никоя... Така се получава.
Нима можеш да именуваш " приятел" човекът , който те подминава по коридорите? Човека, чиито гръб се нуждаеш да видиш, защото по този начин знаеш, че няма как Той да те види? И какво сега? Избегна " Здрасти"! Избегна редицата неловки чувства и моменти. Избяга от погледа, който определяш като обвинителен! И всичко това ще да е символ на "приятелската ти любов" ? ...
Знаеш ли? - Когато нещо умре, няма как да му вдъхнеш живот отново.То е като невинната душа, която си сразил преди минути, която докосваш... и се чудиш, защо не мърда... кога ще мърда? Кога ще чувства отново... само за миг, само за секунда, само... за вечност?То е като безобидна сърна, засреляна в ловният сезон. Като пребитото до смърт куче, което те е провокирало със страха си...
То си ти? Ти умря! ... Уби и мен, и него, и нея! Уби миналото, унищожи спомените, разкъса момента, даде начало на болката, проби път на сълзите, срути стени и построи нови! Гнил си... а от теб се носи воня на старо, на покварено и болно. Гнил си. Гнил си, но кое е старото, поквареното и болното? Стар и уморен се чувстваш? Покварена е душата ти? Болна - същността ти? Разсъдъка? Мислите?

И пак - Какво значение има, колко е болката ти? Та ти вече не си част от света ми... Отритнат си! Ще ми се и забравен да беше.

Melody from hell...

2008-10-11T19:02:00.007+03:00

- Наистина е странно, Дерек - начинът, по който се чувствам! Сякаш никога повече няма да видя небето или да чуя птиците. Сякаш слънцето се е стопило в своята ярост - разпиляло се е в космоса -и вече го няма. Страх ме е от това, което ми вещае новият ден, защото съм се затворил твърде дълбоко, в себе си.
- Тогава спри!
- Лесно е да го кажеш , Дерек, но не и да го направиш. Разбираш ли, понякога действията не зависят само от разсъдака ни. Наскро разбрах, че сърцето е по-силно от всичко, колкото и да го отричаме. То винаги ще иска своето и макар разумът да отлага момента - винаги ще го постига, ще го взима по някакъв начин... Или поне ще жадува, докато не доведе до падението на разсъдъка, тялото и живота - до собственото си падение! Онзи ден Го наблюдавах, Дерек ... Той просто свиреше на старото си пиано и за пръв път от толкова години осъзнах, че когато попитам - " Как си? " - никога не се интересувам истински от отговора. Вникнах в същността на това да имаш семейство и да не го оценяваш. За толкова много години, нито веднъж не бях осъзнал какво се крие в сърцето на Тимоти, а сега за пръв път се вслушвах в музиката, която създаваше - творението , което излизаше, във всяка една секунда, изпод пръстите му и се вливаше в сърцето ми. Боже, Дерек! Трябва да чуеш. Това не е само мелодия, а чувствата на една болна същност...
- Дефинирай "Болна", Жан! " Болна" може да значи безброй много неща!
- Той просто... докосваше прашните клавиши... Безметежно вперен в собствените си, кльощави пръсти... Ха , та Той сякаш за пръв път, от години, съзираше недъзите на околното и сега ги вплиташе в тази обезпокоителна мелодия... Как се е чувствал реално, не мога да кажа, но как Аз се чувствам сега... Ах, Дерек, сякаш съм се преродил ... има ме отново и миналото просто се внизало в стъкло, чиито парчета са пръснати из целият свят! Влудяващо е и необяснимо...
- Описваш мелодията по начин, от който съдя, че е твърде спокойна... нима спокойствието може да те обезпокои до толкова - Повярвай ми - звучиш неспокоен !

Choose warily...

2008-03-04T23:22:00.004+02:00

Има ли нож с две остриета, или острие с два ножа...и кога едно от всичките, посочени до сега, ще се забие в гърдите ми, същността ми и ще разкъса всяка частица, която толкова умело се е разкрила за света.
Мразя да съм беззащитна! Обичам си стените, те ме правят сигурна, самоуверена. Мога да мисля, да чувствам, а хаоса не е в света около мен, а само в малката ми глава.
Стените помагат - държат всичката бъркотия в граници - , но когато тях ги няма, уви и решетките падат, и тухлите стават на прах... Виж - онова отдолу е някак твърде достъпно и уязвимо... А страшно много мразя да не мога да сторя нищо.
Най- страшното, е че дори не искам да се прикрия, не се чувствам в опасност... но от къде ли ще дойде разочарованието и кое сърце първо ще бъде разкъсано!? Или може би тъканта ще е друга, може би ще рани направо в душата, ще смъке бялата кожа, без да се налага да оплискаме всичко в кръв?
И да- без граници аз съм друга... но понякога е плашещо различно и боли твърде много...
Харесва ми да знам коя съм и какво правя, да знам как и кога да отговарям, да замълча или да се усмихвам и за кое да се сърдя, обиждам. Къде да са усмивките и кога е точното място за глупави фрази... ?
Открито е всичко! Сега е пред теб разхвърляно из цялата стая. Опитвам се да се прикрия с ръка, да спра напиращият през цялото ми същество студ и този хлад галещ всяка клетка...

А сега ножа ли ще извадиш или острието... и колко остриета има той или острието, колко ножа? Къде ще го забиеш този път?

" Nev'a let me go...uh? "

2008-01-19T00:03:00.003+02:00

Епитафия, идеалогия, една фалшива пиеса, скапан свят, дефектни сънища,
твърде често срещана епопея - чак станала изтъркана, открадната.
Прекалено много опожарени животи и един отнет, сринат до основи!
Дефицит на емоции, машинални действия, заучени фрази. ГЛУПОСТИ!
Накъсани листа, а написаното НИКОГА не е съществувало.
Седя - взряла съм се в плочките и линията на продълженито им се пречупва неестествено. Роли, колкото искаш, а аз НИКОГА не съм била добра актриса. Не ти ща скапаните постановки, няма да взема участие в тях!
Животът ми не е театър и театърът никога не би приел облик на живот!
Илюзиите остават потъпкани, а мечтите липсват, отражението им го няма в едва виждащите се зеници!
"Делириум" екнеше в съзнанието ми, "ДЕЛИРИУМ" викаше гласът! И пред очите ми седи все тази дума - красиво изписана! Дори не знам какво значи, но е твърде красиво!
Вик и след това ГРЪМ, по- мощен от емоциите ми, но защо не ги описва правилно. Нищо не ги достига, нищо не ги определя, нищо НЕ Е ИСТИНСКО в този ПРЕКЪРШЕН живот! Той е цял, там е , но НИКОГА не е бил истински... Никога не е бил осъзнат!
Живееш за мига в банята, когато ще чуеш падащите капки... като дъжд, но дъжда никога не го чуваш по този начин. Нищо не го виждаш и приемаш така! Само някакъв си проклет, застинал миг. Единственото истинско в живота ти - единственяит път, когато не тялото оправлява теб, а ТИ всичко!
Внезапна промяна, не в заобикалящо, а в глас, екнещ в същността ти. Говориш си сам, отново в тази проклета баня. Казваш си " Луд съм, това не е нормално! " но и това е изречено на глас... между четирите стени! Не променя нещата, не ги спира! ...
FAAAAAAAAAAKEEEEEEEEE! НИЩО не е изкуствено, защото изкуствен е ОСНОВАТА! Не би трябвало щом всичко Е изкуствено , да има дума за такова - наричаме го РЕАЛНО! РЕАЛНО = ИЗКУСТВЕНО!
Всяко вдишване? Прави ли впечатление? Всяко дихание или това шибано БИЕЩО СЪРЦЕ? Отброява ти скапания ограничен живот! Туп, туп, туп, туп, туп....
За какво ти е часовник, след като си имаш сърце! Туп, туп, туп, туп,туп, туп! По- точно е времето отмерено със сърце! ЗАЩО времето ти да не се ускорява, когато и биенето подивява? Нима когато спре, не спира и времето. МОЯТ ЧАСОВНИК! Никой не в същият свят -мястото зад очите ми! Никой не е във МОЕТО време - отброено от тихото, заглушено туптене! Никой не е в сънищата ми, защото те са реални, колкото и всички фалшиви усмивки! ... Какво стана драги ми, снощи, докато бяхме опрени на онзи зид и се гледахме ... Как се гледахме, а ? Какво си говорехме? Бил ли си в сънищата ми? Бил ли си в живота ми, в света ми? А онова зад очите? А беше ли? Как? Кога? И кой те пусна? ...
Ключове няма, дори аз не мога да те допусна... не мога, не защото не искам, а защото няма пътеки. НИКОЙ не е построил! Явно великата вселена не ни е изпипала достатъчно... Или ни е направила съвършенни! Наистина сме адски завършени! Твърде брезгрешно изградени, а ?
Не осъзнаваме, че движим пръстчета докато смъртоносният студ ни сковава на заледения път близо до спирката! Защо тогава да виждаме едва шаващите кичури? Ние не подозираме за действие изършено от нас самите, пък ще съзираме някакъв си кичур, подухван от вятъра...
Дори най- прекрасният жвиот не струва! Всичко е твърде ... безсмислено...
И не! Един нож не може да замени живота! И да фалшиво е ...
Сякаш цялата стая е пълна с трупове и наоколо вони на изгнило. Това е някалво си малко кътче в една от подсекциите на МАЛЪК живот. Едно празно пространство в главата ми. Един страх, ужас, действителност, съдба, мисъл, мечта, искра, погнуса, една малка, прогизнала идейка.
Ти си всичко! Ти си някой, ти си значим! Но до кога? Тя е истинска, тя е някой, тя те чувства, тя те иска, тя умира за теб! Гледаш я, тя спи? Събужда се, но без очи! Тя е кукла, а взирайки се вижда черно, защото само това я обгражда от тук насетне. Даваш своите, но тя не ги желае! Иска нейните- покварени, а пред теб зеят две мрачни ями! Неествествени, мъртвешки... Усмихва се, целува те, а после те убива... Лицето й придобива форма и онази някогашна красота. Изчезва и после пак се връща, за да търси някой друг, да изпие някоя душа, да се вкопчи в нечии друг живот! Тя е чудовище, а ти все още я обичаш!
Нали знаеш... ти си всичко, обичан, значим!

И после пак минало! Някакви си спомени, удрайки право в сърцето го покоряват. Обграждат го и го присвояват. Писнало ми е от спомени... Щом е минало, за какво ми е!... Пак вали!